— Горе.
— Кажи му да слезе. Трябва да поговорим.
Тод тутакси усети, че това вещае проблеми. Звънна на Марк, който беше два етажа над него в офиса на фирмата и заедно със Зола издирваше от указателя имена, които да добавят към колективния си иск. След броени минути Марк слезе в бара. Последваха Мейнард до едно празно сепаре. Шефът им беше начумерен, в отвратително настроение и искаше отговори.
Мейнард подхвърли визитката на масата и попита:
— Да сте чували за някой си Чапман Гронски? Викат му Чап.
Марк взе визитката и му призля.
— Кой е той? — попита Тод.
— Служител от адвокатската колегия. Вече два пъти идва да ви търси. Господин Марк Апшоу, господин Тод Лейн. Не познавам такива хора. Познавам Марк Фрейзиър и Тод Лусеро. Е, какво става, по дяволите?
И двамата не знаеха какво да кажат, затова Мейнард продължи. Подхвърли на масата салфетка и каза:
— Някой си Джереми Планкмор оставил това вчера, казал, че е клиент и търси адвоката си, господин Марк Апшоу. — Той подхвърли още една визитка на масата. — А този тип идва вече три пъти, дребничък, казва се Джери Колман. Иска да връчи призовка от някакъв адвокат, тръгнал да търси вас и фирмата ви. — Още една визитка падна на масата. — А това е от един баща, който твърди, че синът му наел теб, Тод, да водиш делото му. Според човека не си се явил в съда.
Мейнард се вторачи в тях и зачака. Накрая Марк заяви:
— Ами дълга история, но малко сме загазили.
— Не можем да работим тук повече, Мейнард — намеси се Тод. — Налага се да изчезнем.
— Напълно си прав и аз ще ви помогна. Уволнени сте. Не мога да допусна тези хора да тормозят барманите. И бездруго им е писнало да ви прикриват. Току-виж, и ченгетата се домъкнали да разпитват, а да не ви казвам колко ме напрягат. Не знам какви ги вършите, но купонът тук приключи. Да ви няма.
— Разбирам — увери го Тод.
— Може ли да задържим помещенията горе за един месец? — попита Марк. — Трябва ни малко време да си приключим нещата.
— Какви неща? Въртите фалшива правна кантора и вече половината град ви издирва. Какви ги вършите?
— Не се тревожи за ченгетата — успокои го Тод. — Те не са замесени. Да кажем просто, че имаме няколко недоволни клиенти.
— Клиенти ли? Ама вие не сте адвокати! Доколкото знам, следвате и предстои да се дипломирате.
— Прекъснахме — осведоми го Тод. — И събираме клиенти по наказателните съдилища, които ни плащат в брой.
— Голяма глупост, ако питате мен.
Никой не те пита, помисли си Марк, но си замълча. Наистина, в този момент всичко изглеждаше доста глупаво.
— Ще ти платим хиляда долара в брой за още трийсет дни и повече няма да ни видиш.
Мейнард отпи глътка вода и ги измери гневно с поглед.
— Виж, Мейнард — поде Тод, — работя за теб от колко — вече три години. Не може да ме уволниш просто ей така.
— Уволнен си, Тод. Ясно? И двамата сте уволнени. Не желая барът да гъмжи от ченгета и ядосани клиенти. Имате късмет, че не е влязъл някой, който да ви разпознае.
— Само трийсет дни — настоя Марк. — И ще забравиш, че изобщо сме били тук.
— Едва ли. — Мейнард продължи да ги гледа ядосано. Накрая попита: — Защо искате да останете тук, въпреки че хората явно знаят адреса ви?
— Трябва да нощуваме някъде и да приключим работата си — отговори Марк. — Освен това не могат да стигнат до нас. Вратата горе винаги е заключена.
— Знам. Точно затова се мотаят в бара и досаждат на другите бармани.
— Моля те, Мейнард — каза Тод. — На първи юни се изнасяме.
— Две хиляди долара в брой — отсече Майнард.
— Дадено. И ще ни пазиш, нали? — попита Марк.
— Ще се постарая, но цялото това внимание никак не ми харесва.
32
В центъра за задържане „Бардтаун“ разбудиха родителите и брата на Зола посред нощ и им наредиха да си съберат нещата. Дадоха на всеки два платнени сака, в които да натъпче вещите си, и трийсет минути да се подготвят за пътуването. Заедно с още петдесет африканци, с някои от които се бяха запознали в ареста и знаеха, че са предимно сенегалци, ги натовариха в чисто бял автобус, който превозваше федерални арестанти. Щракнаха им белезници и не ги свалиха в автобуса. Четирима въоръжени до зъби агенти на ИМН, двама от които с пушки, ги придружиха до местата им и им наредиха да седят тихо и да не задават въпроси. Двама от агентите се настаниха отпред, двама — отзад. Прозорците с дебели метални щори бяха заключени.
Майката на Зола преброи още пет жени в групата. Останалите бяха мъже, почти всички под четирийсет години. Фанта беше издръжлива жена, твърдо решена да запази самообладание. Усещането беше мъчително, но те отдавна бяха приели, че преместването им е неизбежно.