След четири месеца в ареста посрещнаха излизането от там с облекчение. Разбира се, предпочитаха да останат в страната, но ако щяха да живеят в клетка в Щатите, едва ли в Сенегал щеше да е много по-зле.
Пътуваха мълчаливо и в мрак почти два часа. Агентите от време на време си говореха и се смееха, но депортираните не издаваха нито звук. По пътните знаци разбраха, че влизат в Питсбърг и че автобусът се отправя към летището. Той премина през охраняван портал и паркира в огромен хангар. Недалече чакаше пътнически самолет без никакви надписи. В другия край на летището, много далече, се виждаха ярките светлини на терминала. Хората слязоха от автобуса и се насочиха към един ъгъл, където ги очакваха още агенти на ИМН. Задържаните бяха разпитани един по един и документите им бяха проверени. След като проверката приключи, им свалиха белезниците и ги пуснаха да си вземат саковете, чието съдържание отново беше проверено. Обработката протичаше бавно, никой не бързаше, особено запътилите се към дома.
Пристигна още един автобус. От него слязоха двайсет и петима африканци, до един замаяни и изтощени като хората от първия автобус. Нечии документи не бяха наред, затова останалите трябваше да чакат. Стана почти пет сутринта, когато служител поведе първата група пътници към самолета. Зад тях се образува опашка. Бавно се качиха в самолета, носейки багажа си, после бяха упътени към местата си. Качването отне още един час. Пътниците с облекчение разбраха, че по време на полета няма да бъдат с белезници. Друг служител им прочете правилата за придвижването им вътре, използването на тоалетните и така нататък. Да, можеха да си говорят, но тихо. И при най-малкия намек за проблем щяха отново да се окажат с белезници. Всяко непокорство автоматично водеше до арест при пристигането им. Щяха да ги придружават шестима въоръжени агенти. Полетът щеше да отнеме единайсет часа, нямаше да има междинно кацане и щяха да им поднесат храна.
В седем двигателите на самолета забоботиха. Вратите бяха затворени и заключени и служител нареди на пътниците да закопчаят коланите на седалките си. След това им проведе инструктажа за безопасност и поведение в случай на извънредни ситуации. Раздадоха им кафяви хартиени торбички. Сандвич със сирене, ябълка и малка кутия сок. В седем и двайсет самолетът се разтресе и зарулира по пистата.
Двайсет и шест години след като бяха пристигнали в Маями с либерийски товарен кораб, Абду и Фанта Мал напускаха своята втора родина като престъпници и се отправяха към несигурно бъдеще. Синът им Бо, който седеше зад тях, напускаше единствената страна, която помнеше. Докато самолетът излиташе, те се държаха за ръце и се бореха със сълзите.
Един час по-късно служителка от „Бардтаун“ позвъни на Зола с новината, че семейството й пътува за Дакар, Сенегал. Беше рутинно обаждане до лицето за връзка, посочено от всеки задържан. Зола знаеше, че това предстои, и все пак го прие тежко. Качи се горе и осведоми Марк и Тод, после двамата цял час я утешаваха. Решиха да си направят дълга разходка и да закусят някъде.
Храниха се мрачно. Зола беше твърде притеснена и погълната от мисли, за да обърне внимание на гофретата си. Тод и Марк бяха искрено загрижени за семейството й, но бяха будували почти през цялата нощ, потънали в грижи заради собственото си трудно положение. Даръл Кромли беше завел делото много по-бързо, отколкото бяха предполагали. Адвокатската колегия беше по следите им, без съмнение насочена или от Кромли, или от надутия негодник от Чарлстън. Не че имаше значение, малката им схема беше приключила. Чувстваха се отвратително за доста неща, но най-вече заради клиентите, които бяха измамили. Тези хора им се бяха доверили, бяха им платили, а сега те ги бяха изиграли и системата щеше да ги премаже.
Докато се хранеха, наблюдаваха Зола. Тя взе телефона си и се обади на Диало Нианг за втори път. Дакар беше с четири часа напред и работният ден беше в разгара си. Диало Нианг отново не вдигна мобилния си, никой не отговаряше и в кантората му. Срещу петте хиляди долара, които Зола беше платила седмици по-рано, Нианг се беше съгласил да посрещне семейството й на летището, да им уреди временен подслон и най-важното — да направи така, че органите на властта да са доволни. Твърдеше, че е специалист по имиграционните въпроси и прекрасно знае какво върши.
Зола направо обезумя, когато не успя да се свърже с него по телефона.
Тъй като ги търсеха много хора, не беше разумно тримата да се връщат на стария си адрес. Извървяха няколко преки, намериха „Старбъкс“, купиха си кафе, отвориха лаптопите, влязоха в интернет и пак се заровиха в телефонния указател онлайн. Търсенето на още фалшиви клиенти поне им даваше нещо за правене, насочваше мислите им другаде.