Полетът беше дълъг и с напредването на времето пътниците все повече се оживяваха и ставаха по-разговорливи. Почти всички твърдяха, че ще ги посрещне приятел или роднина, макар че липсата на сигурност беше осезаема. Никой не се преструваше, че е оптимистично настроен. Бяха отсъствали с години и нямаха валидни лични документи: нито американски, нито сенегалски. Притежателите на фалшиви американски шофьорски книжки бяха принудени да ги върнат. Полицията в Дакар беше известна с грубото си отношение към репатрираните. Отношението им беше съвсем просто — не искате да сте тук, на кого сте потрябвали? Съединените щати са ви изритали, така че никой не ви иска. Често се държаха с тях като с парии. Завърналите се в родината трудно си намираха работа и дом. Макар мнозина от сънародниците им да мечтаеха да емигрират в Съединените щати или в Европа, те се отнасяха насмешливо към онези, които се бяха опитали и се бяха провалили.
Абду и Фанта имаха близки, пръснати из цялата страна, но не можеха да им имат доверие. През годините с тях се бяха свързвали различни роднини, влезли в САЩ незаконно. Абду и Фанта не можеха или не искаха да се забъркват. Достатъчно опасно беше за самите тях да живеят без документи. Защо да рискуват да бъдат заловени, като помагат на другите?
Сега, когато те се нуждаеха от помощ, нямаше на кого да се доверят. Зола ги беше уверила, че се е договорила с Диало Нианг и че той ще се погрижи за тях. Горещо се молеха за неговата намеса и помощ.
Самолетът отлетя към слънцето и после обратно към нощта. След единайсет часа и още две порции храна в кафяв плик започна да се снижава над Дакар и настроението на борда отново стана мрачно. Пътуването обратно към родината завърши след полунощ — едно приключение, което никой от хората на борда не беше желал. Самолетът се придвижи до главния терминал и спря пред последния изход на дълга постройка. Двигателите бяха изключени, но вратите останаха затворени. Служителят от ИМН обясни, че вътре ще бъдат предадени на сенегалските служби и ще бъдат извън американска юрисдикция. Късмет.
Когато вратите най-сетне се отвориха, хората понесоха саковете си от самолета надолу по рампата. Вътре ги заведоха в голямо открито помещение, отделено от главната зала, с редица униформени полицаи. Нито един от тях не изглеждаше дружелюбен. Служител с костюм започна да раздава резки заповеди на френски — официалния език на Сенегал.
Когато ги арестуваха няколко месеца по-рано и депортирането им се превърна в реалност, Абду и Фанта отново заговориха на родния си френски. След двайсет и шест години старание да избягват този език и упорито учене на английски отначало им беше трудно. Накрая обаче си го припомниха и вероятно единственият положителен резултат от задържането им беше преоткриването на един език, който обичаха. Бо, от друга страна, никога не беше чувал у дома да се говори на френски, не го насърчаваха да го учи и в училище. Отначало не знаеше нито дума, но по време на престоя си в „Бардтаун“ се мотивира много. След като четири месеца непрекъснато общуваше с родителите си на френски, Бо го усвои доста добре.
Само че служителят говореше бързо и сложно. Повечето пътници почти не разбираха какво им казва.
Започна обработването на документите им от Съединените щати. Кога са заминали? Защо са заминали? Къде е работел Абду, преди да напусне Сенегал? Колко време са били в САЩ? Останали ли са там членове на семейството им? Имат ли роднини в Дакар, в друг град или в провинцията? Къде възнамеряват да живеят? Въпросите бяха резки, отговорите — посрещани с насмешка. Няколко пъти служителят предупреди Абду да говори само истината. Абду го увери, че точно това прави.
Бо забеляза, че другите хора биват извеждани по-навътре в залата, където ги чакаха някакви посрещани. Явно щастливците биваха предавани на своите приятели и близки.
Полицаят ги попита дали имат връзка с някого с Дакар. Когато Абду му даде името на Диало Нианг, техния адвокат, полицаят ги попита защо им трябва адвокат. Абду се опита да обясни, че това е било уредено от дъщеря му в САЩ, защото нямат близки, на които да разчитат. Полицаят погледна някакъв лист и каза, че господин Нианг не се е свързал с полицията. Не чакаше семейството. Служителят на реда им посочи редица столове, каза им да чакат там и се приближи до мъж с костюм.
Мина един час, докато полицията изпрати повечето спътници навън.
Когато останаха десетина човека, мъжът с костюма се приближи до семейство Мал и каза: