— Господин Нианг не е тук. Колко пари имате?
Абду се изправи и отговори:
— Около петстотин долара.
— Добре. Може да си позволите хотелска стая. Последвайте този полицай. Той ще ви заведе.
Служителят на реда кимна и те понесоха саковете си. Мъжът ги поведе през залата, извън терминала към някакъв паркинг, където чакаше полицейски микробус. Седна с тях отзад и не продума двайсет минути, докато лъкатушеха по празните улици, а после им нареди да слязат пред занемарен пететажен хотел.
На входа каза:
— Ще останете тук, защото арестът е пълен. Не напускайте при никакви обстоятелства. Ще се върнем след няколко часа да ви вземем. Някакви въпроси?
Тонът му не оставяше капка съмнение, че няма да се зарадва на въпросите. В този момент новодошлите бяха признателни, че са тук, а не в затвора.
Полицаят се вторачи в тях, като че ли имаше още нещо за казване. Запали цигара, издуха дима и каза:
— И искам да ми платите за труда.
Бо отмести поглед и прехапа език. Абду остави саковете и каза:
— Разбира се. Колко?
— Сто долара.
Абду бръкна в джоба си.
* * *
Служителят на рецепцията дремеше на стола си и видимо се подразни, че го притесняват в този час. Отначало каза, че няма свободни стаи, хотелът бил пълен. Абду допусна, че хотелът и полицията са се договорили и че липсата на празни стаи е част от представлението. Обясни, че съпругата му е болна и че няма къде да пренощуват. Служителят огледа екрана на компютъра си и успя да им намери малка стая, на висока цена, разбира се. Абду изглеждаше спокоен и се постара да се държи възможно най-любезно. Обясни, че има само американски долари, които не бяха приемливи, разбира се. Само западноафрикански франкове. Фанта съумя да се престори, че всеки момент ще припадне. Бо трудно следеше разговора на френски, но му идеше да се нахвърли на служителя на рецепцията и да го удуши.
Абду не се примири с отказа и буквално започна да умолява човека за стаята. Мъжът се смили и обясни, че надолу по улицата има банка. Позволи им да се настанят в стаята, но още рано сутринта на следващия ден искаше парите в местна валута. Абду обеща и го отрупа с благодарности, а служителят неохотно му подаде ключа.
Абду попита дали може да се обади до Щатите по телефона. Категорично не. Когато платят за стаята, ще имат право да се обадят, но само ако си платят. Беше почти три през нощта местно време — единайсет вечерта в Съединените щати, — когато влязоха в малката и задушна стая на четвъртия етаж. До далечната стена имаше едно-единствено тясно легло. Мъжете настояха да го вземе Фанта. Те щяха да спят на пода.
Зола се събуди в три през нощта. Цяла нощ беше звънила, изпращала есемеси и имейли на Диало Нианг, но без никакъв отговор. Телефонът й завибрира от непознат номер и тя го грабна. Беше Бо и за няколко секунди в гласа му долови облекчение. Той набързо й разказа случилото се, обясни, че от адвоката няма и следа и че полицията току-що е тръгнала с Абду от хотела.
— Вие с мама в безопасност ли сте?
— Ами не сме в затвора, още не. Два пъти повториха, че можем да останем в този хотел, защото затворът е пълен. Явно са намерили място за татко. На нас ни е забранено да напускаме хотела.
— Сто пъти звъних на адвоката — увери го Зола. — Ти опита се ли да му се обадиш от там?
— Не. Обаждам се от телефона на рецепцията, а служителят се е вторачил в мен и попива всяка дума. Не обича да използват телефона му, но успях да изкрънкам само този разговор.
— Дай ми номера, ще измисля нещо.
Бо върна телефона на служителя, после намери кафене близо до хотела. Купи два кроасана и кафе и ги отнесе в стаята. Двамата с Фанта седяха в полумрака. Тя си отдъхна, че Бо се бе свързал със Зола.
Хранеха се, пиеха кафе и очакваха ново почукване на вратата.
33
В единайсет сутринта Зола взе решение да отиде в Сенегал. Тримата приятели седяха в кафенето на „Креймър Букс“ на Дюпон Съркъл с отворени лаптопи и пръснати листове върху масата, все едно всеки ден работеха тук. Всъщност не работеха, не и като фалшиви адвокати.
Цяла сутрин обсъждаха сценарии. Марк и Тод прекрасно разбираха нуждата й да замине, но имаха сериозни опасения, че ще бъде задържана и няма да й разрешат да се върне. Баща й вече беше в затвора. Имаше вероятност Фанта и Бо скоро да се присъединят към него. Ако Зола се появеше там и започнеше да създава неприятности, всичко би могло да се случи. Тя възрази, че е американска гражданка с редовен паспорт и тъй като вече не се изискваше виза за престой, по-кратък от деветдесет дни, можеше да замине незабавно. Зола обясни, че ще уведоми сенегалското посолство във Вашингтон за плановете си и ако някой в Дакар се опита да попречи на прибирането й у дома, ще се свърже с американското посолство там. Виждаше нищожен риск да се окаже задържана и при дадените обстоятелства беше склонна да го поеме.