— Нямаме — отговори Марк. — Работя с директен имейл.
— Добре. Малко е странно.
— Върши работа. Какво ще ми кажете за преговорите?
— В момента са в застой. „Суифт“ твърдят — в пресата, разбира се, — че искат споразумение, за да оставят всичко зад гърба си, но адвокатите им протакат. Раздуват документацията като луди, прибират милиони, обичайната практика. Въпреки това смятаме, че банката ще се огъне и ще се споразумее. Искате ли да се включите? Споменахте, че проучвате фирмите.
— Осем процента звучи добре. Ще се включа. Изпратете ми документите.
— Умен ход. Ще ви прехвърля към съдружничката ни Джени Валдес и тя ще ви обясни подробностите.
— Искам да ви попитам нещо — каза Марк.
— Разбира се.
— Как успява фирмата ви да се справи с двеста хиляди клиенти?
Стасън се засмя и отговори:
— С много допълнителна помощ. В момента десет опитни юристи контролират трийсет правни асистенти и секретари. Трудно е наистина, това е най-големият колективен иск, който сме подавали, но ще се справим. На вас за пръв път ли ви е?
— Да. Струва ми се откачена работа.
— „Откачена“ е подходяща дума, но повярвайте ми, струва си. Ще се справим, господин Апшоу.
— Просто Марк.
— Благодаря за клиентите, Марк. Ще ви включим, можете да съобщите на клиентите си, че това ще стане до двайсет и четири часа. След това започва играта на изчакване. Ето ви номера на Джени Валдес. Имате ли химикалка?
— Да.
Марк си записа номера и затвори. Затрака на лаптопа си, докато Тод отиде да вземе нещо за ядене. Не говориха много, докато дъвчеха мъфините и пиеха кафе. Мислеха за Зола, която им беше изпратила есемес, че е кацнала благополучно.
Накрая Марк пое дълбоко дъх и се обади на Джени Валдес. Говори с нея петнайсетина минути, нахвърли си бележки и я увери, че документите са наред. Беше готов да изпрати информацията за техните хиляда и сто клиенти на „Суифт“. Остави телефона на масата, погледна към Тод и каза:
— Натисна ли това копче за изпращане, ще извършим хиляда и сто углавни престъпления. Готов ли си?
— Нали вече взехме това решение?
— Без колебания?
— Винаги има колебания. И не едно и две. Обаче това е единственият ни шанс да избягаме. Да го направим.
Марк леко натисна клавиша „Изпрати“.
Таксито се провираше през улично движение, което за Зола бе най-хаотичното на света. Шофьорът обясни, че климатикът е повреден, но според нея не го беше пускал от години. Прозорците бяха отворени, а въздухът беше плътен и вонлив. Тя изтри потта от челото си и усети, че блузата й е мокра от пот и залепнала за кожата. Малки автомобили, камиони и микробуси пъплеха плътно един до друг, пищяха клаксони, шофьорите си подвикваха. Скутери и мотоциклети, повечето с по двама пътници, а някои дори с по трима, минаваха напряко и лъкатушеха през задръстването, като се разминаваха на сантиметри. Пешеходци търчаха между такситата и продаваха вода, други просеха дребни монети.
Два часа след като потегли от летището, таксито спря пред хотела и Зола плати в западноафрикански франкове равностойността на шейсет и пет долара. Тя влезе във фоайето, където за нейно облекчение я посрещна по-хладен въздух. Служителят на рецепцията говореше лош английски, но успя да разбере молбата й. Обади се в стаята и след броени минути Бо изхвърча от асансьора и прегърна сестра си. Нямаха вест от Абду, цял ден не беше идвала и полицията. Беше им наредено да останат в хотела, затова се бояха да го напуснат. Бо беше разбрал, че полицията използва хотела да държи под око пристигналите депортирани.
Разбира се, нямаше и следа от Диало Нианг. Зола му беше звънила, докато чакаше в задръстването, но не бе получила никакъв отговор.
С помощта на Бо като преводач Зола плати в брой за две свързани по-големи стаи и се качи горе да види майка си. След като се преместиха, тя се зае да звъни на различни адвокати. По време на полета беше прекарала часове онлайн, за да намери подходящия човек. Не беше сигурна, че е успяла, но имаше план.
Обработка The LasT Survivors: shadow, 2018
34
Маргарет Санчес се беше вманиачила по случая с „Апшоу, Паркър и Лейн“. Докато Чап Гронски постепенно разобличаваше замисъла и измамата, размахът и степента на неговата дързост ставаха все по-ясни и госпожа Санчес беше непоклатимо решена да разобличи и тримата мошеници. Но най-напред трябваше да ги намери. С одобрението на шефката си тя се свърза с полицията и с известни трудности убеди някакъв служител на реда да хвърли един поглед. Предвид нивото на престъпността в окръга полицията не проявяваше голям интерес към трима студенти по право, които бяха изиграли системата, но не бяха навредили физически на никого.