— Занасяте ли ме? Нямате ли си по-важни занимания?
— Млъквай — сряза го Хобарт. — Обличайте се и да вървим.
— Къде? — попита Тод, триейки очи.
— В ареста, тъпако. Тръгвайте.
— Ама че гадост — въздъхна Тод.
Двамата се оттеглиха в банята, облякоха си по нещо и се върнаха в дневната. Ченгето извади чифт белезници и нареди:
— Обърнете се.
— Сигурно се шегувате — каза Марк. — Няма нужда от белезници.
— Млъквай и се обърни — изръмжа полицаят, жаден за сблъсък.
Марк се обърна, ченгето грубо нагласи ръцете му и щракна белезниците. Другият полицай закопча Тод и двамата бяха избутани към вратата. На тротоара чакаше трети униформен полицай, пушеше цигара и охраняваше двете вашингтонски патрулки с работещи двигатели. Натикаха Марк на задната седалка в едната, а Тод — в другата. Хобарт се настани на предната седалка и докато колите потегляха, Марк каза:
— В момента в града има гангстерски войни, наркосделки, изнасилвания и убийства, а вие арестувате двама студенти по право, които не са навредили на никого.
— Просто си затваряй устата, ясно? — изръмжа Хобарт през рамо.
— Не съм длъжен. Няма закон, който да ме задължава да мълча, особено когато съм арестуван за дребно провинение като това.
— Не е дребно провинение. Ако разбираше от право, щеше да знаеш, че е престъпление.
— Е, би трябвало да е дребно провинение, а вас да ви съдят за неправомерен арест.
— Направо се разтреперих — точно ти ще ме заплашваш. А сега млъквай.
На задната седалка в колата зад тях Тод небрежно попита:
— Кефите ли се, като чукате на вратите на хората посред нощ и ги закопчавате?
— Млъквай — сряза го полицаят на волана.
— Съжалявам, приятел, но не съм длъжен. Мога да говоря колкото си поискам. В окръга има най-висок процент убийства за страната, а вие си губите времето, като тормозите нас.
— Вършим си работата — отговори шофьорът.
— Гадна работа, а? Сигурно сме извадили късмет, че не са ни изпратили спецчастите да разбият вратата и да посипят всичко с куршуми. Това ли ви е най-голямата тръпка? Да се издокарвате като морски тюлени и да нападате хората?
— Ще спра колата и ще ти сритам задника — предупреди шофьорът.
— Направиш ли го, в понеделник в девет ще заведа дело срещу твоя дебел задник. Голямо федерално дело.
— Сам ли, или ще наемеш истински адвокат? — попита шофьорът и другото ченге се изсмя гръмко.
Отпред Марк питаше:
— Как ни открихте, Хобарт? Някой от адвокатската колегия ни е надушил следите и се е обадил на полицията, така ли? Връзва се. Сигурно си много ниско в йерархията, щом се занимаваш с такива дреболии.
— Две години в затвора не са дреболия — отговори Хобарт.
— В затвора ли? Няма да ходя в затвора, Хобарт. Ще си наема адвокат от улицата, сигурно някой без разрешително, и вече ще имам преднина. Няма начин да вляза в затвора. Ще платя малка глоба, ще ме плеснат през ръцете, ще обещая повече да не го правя и ще изляза свободен от съда. Мамка му, ще се върнем в бизнеса още докато гоните някой нещастник за неправилно пресичане.
— Просто млъкни.
— Няма да стане, Хобарт.
В централния арест измъкнаха Марк и Тод от задните седалки и грубо ги натикаха във входа за приземния етаж. Вътре им свалиха белезниците и ги разделиха. През следващия един час всеки попълни два формуляра, снеха им отпечатъци и после ги изправиха пред фотоапарат за стандартната арестантска снимка. Пак ги събраха в килията, където двамата приятели чакаха още един час, сигурни, че ще ги затворят в килия при престъпници. В пет и половина обаче ги освободиха под писмена гаранция, че ще се явят пред съда, и ги осведомиха, че не бива да напускат Вашингтон. Призовките им изискваха да се явят в Шесто отделение след седмица за първото гледане на делото си. Прекрасно познаваха мястото.
Сутринта прегледаха онлайн изданието на „Поуст“ и не видяха нищо за ареста си. Явно не бяха достатъчно важна новина. Решиха да не казват на Зола веднага, че има заповед и за нейния арест. Тя си имаше предостатъчно проблеми и беше далече и в безопасност.
В апартамента си два часа писаха чекове, които да бъдат изплатени от фирмената сметка. Възстановиха сумите на настоящите си клиенти, които им бяха платили в брой. Адвокатите им вече не работеха. Колкото и да им трябваха парите, просто не можеха да прецакат тези хора. Общата сума възлизаше на единайсет хиляди долара, с които им беше мъчително да се разделят, но се почувстваха по-добре, когато изпратиха пликовете. Марк успя да продаде колата си за шестстотин долара на някаква автокъща. Получи парите в брой, прехвърли правото на собственост и устоя на изкушението да хвърли последен поглед през рамо на старата бракма, която беше карал през последните девет години. По мръкнало двамата натовариха новия компютър на фирмата, цветния принтер и три кашона с папки в багажника на колата на Тод. Нахвърляха малко дрехи на задната седалка, изпиха по една последна бира в бар „Петлите“ и отпратиха за Болтимор.