Докато Марк убиваше време в хотелския бар, Тод най-накрая съобщи на родителите си, че няма да се дипломира следващата седмица. Призна, че ги е лъгал, че всъщност не е влизал на лекции от много време, няма никаква работа, дължи двеста хиляди долара и в момента се рее без път и посока, и се опитва да реши какво да прави с живота си. Майка му плака, баща му крещя и нещата се развиха по-зле, отколкото бе очаквал. На излизане им каза, че заминава на дълго пътуване и трябва да остави колата си в гаража. Баща му отказа, крещейки, но Тод въпреки това я паркира там и измина пеша осемстотинте метра до хотела.
На следващата сутрин Марк и Тод се качиха на влак за Ню Йорк. Докато влакът потегляше от Пен Стейшън, Тод подаде на приятеля си броя на „Уошингтън Поуст“. Най-отдолу на първата страница с градски новини малко заглавие гласеше: „Двама арестувани за нелицензирана адвокатска практика“. Описваха ги като прекъснали студенти, бивши възпитаници на „Фоги Ботъм“, където никой от администрацията не искаше да коментира. Нито Маргарет Санчес от адвокатската колегия. Оказваше се, че двамата студенти са обикаляли съдебните зали, събирали са клиенти под измислени имена и най-редовно са се явявали пред съдиите. Неназован източник ги определяше като „доста способни адвокати“. Бивш клиент твърдеше, че господин Апшоу работил много упорито по неговия случай. Настоящ клиент пък заявяваше, че просто си иска парите обратно. Изобщо не се споменаваше Зола Мал, макар в статията да пишеше, че е замесен и „трети заподозрян“. Ако ги признаеха за виновни, ги очакваха две години затвор и глоба от хиляда долара.
Стари приятели от „Фоги Ботъм“ им звъняха като обезумели.
— На баща ми ще му хареса. Аз — престъпник.
— Горката ми майка — каза Марк. — И двамата й синове са на път да влязат в затвора.
35
Зола се ужаси от новината, че двамата й партньори са арестувани. Дори по-лошо — че полицията издирва и нея. Но не се притесняваше, че има шанс да я намерят в Сенегал. Марк и Тод бяха в Бруклин и я уверяваха, че държат положението под контрол, но тя сериозно се съмняваше. Не бяха прави за почти нищо от януари насам, но на този етап вече й беше трудно да приеме невероятното им самочувствие. Намери статията онлайн и я прегледа. Името й не се споменаваше, не намери нищо за себе си и в графика на съда. Страницата й във Фейсбук беше засипана с коментари и въпроси от приятели, но тя още преди седмици беше престанала да им отговаря.
Идина Санга не получи разрешение да посети Абду в затвора и след двудневно чакане Зола беше още по-разтревожена. Полицаите два пъти бяха ходили в хотела да проверяват майка й и брат й, но не съобщаваха никакви новини. Фактът, че е със семейството си, й носеше утеха, а нейното присъствие им вдъхваше надежда. Бо и Фанта не спираха да я питат за следването, за завършването, за адвокатския изпит и така нататък, но тя съумяваше да отклонява въпросите им и да не допуска разговорът да се насочи към кашата, която беше забъркала у дома. Само да знаеха. Разбира се, нямаше да разберат. Повече нямаше да стъпят на американска земя, а Зола не беше сигурна, че самата тя иска да го направи.
По време на полета за Сенегал Зола прочете десетки статии за претъпканите и опасни арести и затвори в Дакар. Надяваше се Бо и майка й да не са били толкова любопитни. Тези места бяха в плачевно състояние.
Накрая Зола се осмели да излезе от хотела и да се поразходи. Градът беше разположен на полуостров Кап-Вер и беше агломерация от селца и бивши френски колониални градове. Улиците бяха горещи, прашни и зле поддържани, но всяка сутрин оживяваха с натоварено движение и тълпи от хора. Много от жените носеха дълги и широки дрехи от ярки материи. Много от мъжете бяха облечени с хубави костюми и изглеждаха точно толкова делови, колкото и тези във Вашингтон, с мобилни телефони и куфарчета. Коне теглеха каруци, натоварени с плодове и селскостопанска продукция, и се боричкаха с лъскави джипове на задръстените кръстовища. Колкото и безумно да изглеждаше отначало, градът всъщност излъчваше спокойствие. Всеки познаваше всеки, малцина бързаха. Смях и разговори се носеха във въздуха. Отвсякъде звучеше музика: ревеше от уредбите на автомобилите и от вратите на магазините, гърмеше от уличните групи, които изнасяха импровизирани концерти.