Тримата кимаха, най-вече за да го успокоят. Горди отпи отново, премести се пред лявата половина на стената и посочи:
— Ето и най-гадното нещо, за което вие не подозирате. Ракли е собственик на нюйоркска кантора, която се казва „Куин и Върдолиак“, може и да сте я чували. Аз не бях. В бранша я наричат просто „Куин“. Имат кантори в шест града, около четиристотин адвокати, не са една от стоте водещи фирми. Имат и малък клон тук, във Вашингтон, с трийсетина адвокати. — Горди посочи някакъв лист, на който името на фирмата беше изписано с едри букви. — „Куин“ се занимава предимно с финансови услуги, все от гадната страна на тази дейност. Просрочени ипотеки, отнемане на собственост, събиране на дългове, просрочени задължения, фалити и какво ли не, ако е свързано с неплатени дългове. Включително студентски заеми. В „Куин“ плащат добре, поне отначало. — Той посочи цветна брошура, забодена на стената с отгърнати три части. — Видях това преди четири години, когато обмислях дали да постъпя във „Фоги Ботъм“. Сигурно и вие сте го мярвали. С усмихнатата физиономия на някой си Джаред Молсън, който уж бил нает от фирмата с първоначална заплата от сто двайсет и пет хиляди долара. Помня как си помислих, че ако във „Фоги Ботъм“ завършват типове, които си намират такава работа, и аз искам да се запиша. Е, намерих господин Молсън и двамата с него си поговорихме дълго на чашка. Предложили му работа в „Куин“, но подписал договор едва след като издържал адвокатския изпит. Работил там шест години и напуснал — при това, защото заплатата му постоянно намалявала. Каза, че всяка година управата разглеждала финансовия баланс и решавала, че се налагат съкращения. Миналата година взел малко над сто хиляди и си казал: майната му. Сподели ми, че живеел като бедняк, изплатил голяма част от дълга си, а сега продавал недвижими имоти и в свободното време карал кола за „Убер“. Фирмата разчитала на нископлатен труд, а самият той се чувствал използван от пропагандната машина на „Фоги Ботъм“.
— И не е единственият, нали? — попита Тод.
— О, не. Молсън е един от многото. „Куин“ имат готин уебсайт, а аз прочетох биографиите на всичките им четиристотин адвокати. Трийсет процента са от юридическите училища на Ракли. Трийсет процента! И така, приятели, Ракли ги наема на завидно добри заплати, после използва усмихнатите им физиономии и разказите за огромния им успех за собствените си рекламни цели.
Горди замълча, отпи от чашата си и им се ухили самодоволно, като че ли очакваше аплодисменти. Приближи се до стената и посочи друго лице — черно-бяла снимка на копирна хартия, една от трите точно под Върховния сатана.
— Този мошеник е Алан Грайнд, адвокат от Сиатъл с ограничено партньорство във „Варанда“. Грайнд е собственик на адвокатска кантора „Кинг и Розуел“, един от второстепенните играчи с двеста адвокати в пет града, предимно на запад. — Горди посочи вляво, където „Кинг и Розуел“ заемаха място редом до „Куин и Върдолиак“. — Четирийсет и петима от всичките двеста адвокати на Грайнд са от въпросните осем юридически училища.
За пореден път Горди надигна чашата и се приближи до масата да си долее.
— Цялата бутилка ли ще изпиеш? — попита Марк.
— Ако поискам.
— Май ще е по-добре да забавиш темпото.
— А ти може би ще е по-добре да се тревожиш за себе си. Не съм пиян, просто съм достатъчно замаян. Пък и кой си ти да ми държиш сметка?
Марк пое дълбоко дъх и подмина забележката на Горди. Мозъкът му определено щракаше добре. Въпреки немарливия си вид приятелят му явно се владееше, поне за момента. Той се приближи до стената и посочи снимките.
— Този тип в средата е Уолтър Болдуин. Ръководи кантора в Чикаго, която се казва „Спан и Тата“, с триста адвокати в седем града в цялата страна. Същата работа, същото предпочитание към завършилите нереномирани учебни заведения. — Горди насочи пръст към третото лице под Ракли. — Последен от тази група е господин Марвин Джокъти, старши партньор в бруклинската кантора „Ратлиф и Косгроув“. Същото положение, същият бизнес модел.