На „Гетуик“ два часа се наливаха с бира, преди да отлетят за Алжир, който се намираше на хиляда и шестстотин километра. Имаха престой от осем часа, които им се сториха безкрайни на горещото и претъпкано летище. Докато километрите се нижеха и културите под тях се променяха, двамата почувстваха, че лошите спомени остават все по-далече зад гърба им. След три хиляди и двеста километра и още пет часа път кацнаха в Дакар в единайсет и половина през нощта. Въпреки късния час на летището гърмеше силна музика и агресивни търговци предлагаха бижута, кожени стоки и пресни плодове. Пред главния вход просяците наобикаляха пристигналите пътници с по-светла кожа — бели и азиатци. Наложи се Марк и Тод да се посбутат, но успяха да си хванат такси. Двайсет минути по-късно пристигнаха в хотел „Радисън Блу“ на Сий Плаза.
Зола беше запазила две стаи край басейна на свое име и беше платила за една седмица. Явно добре ги беше забаламосала, защото в хотела посрещнаха Марк и Тод като знаменитости. Никой не им поиска паспорти.
За пръв път идваха в Африка и нито един от двамата не се осмеляваше да предположи колко дълго ще остане. Миналото им беше пълна каша. Бъдещето — несигурно. По някое време просто бяха решили да живеят за мига и да не съжаляват за нищо. Животът им можеше да бъде къде-къде по-лош. Ами ако сега зубкаха за адвокатския изпит?
Към обед в събота, докато обедното слънце прежуряше над пътеките от керамични плочки край басейна и над терасите, Марк излезе от стаята си. Залитна, примижа на ослепителната светлина, разтърка очи, приближи се към водата и се хвърли в нея. Солена вода, приятна и топла. Той преплува кучешката няколко дължини, после се отказа. Седна откъм плиткия край, като брадичката му докосваше водата, и се опита да си спомни къде е бил преди седмица. Във Вашингтон. Сутринта след запоя с приятелите от университета. Денят след явяването им пред съда заедно с Фил Сарано и всички онези разгневени хора, които ги бяха погнали. Денят, когато трябваше да се дипломира във „Фоги Ботъм“, после да тръгне да завладява света.
Е, светът не беше завладян, но със сигурност беше променен. Някои седмици се влачат, без да се случва нищо. Други, като онази, бурната, направо не смогваш да следиш кой ден е. Преди няма и десетина дни си мечтаеха да имат пари. Сега ги бяха скътали на сигурно в сенегалска банка, където никой не можеше да ги намери.
Тъй като биологичните им часовници се бяха синхронизирали, Тод също скоро се появи и скочи във водата. Дори не направи опит да поплува, а само махна на бармана и поръча питиета. Изпиха по две, взеха душ и облякоха старите си дрехи. Пазаруването беше на челно място в списъка им.
Партньорката им обаче беше облечена с нещо, което виждаха за пръв път. Зола пристигна в ресторанта на хотела с рокля в яркочервено и жълто, която се спускаше до пода. Изглеждаше много африкански с гердана си от едри пъстри мъниста и топчета и цвете в косата. Прегърнаха се, но внимаваха да не привличат твърде много внимание. Ресторантът беше наполовина пълен и почти всички посетители бяха европейци.
Докато се настаняваха, Тод отбеляза:
— Изглеждаш прекрасно.
— Зола, хайде да се оженим — заприглася и Марк.
— Ей, тъкмо се канех аз да й предложа — възрази Тод.
— Съжалявам, приключих с белите момчета. Само неприятности с тях. Ще си намеря свестен африканец и ще се разпореждам с него.
— С нас се разпореждаш вече три години — изтъкна Марк.
— Да, обаче вие ми отговаряте и много лъжете. Искам мъж, който няма да се обажда без покана и винаги ще казва истината.
— Късмет — пожела й Тод.
На масата им спря сервитьорка и те си поръчаха питиета. Бира за момчетата, чай за Зола. Разпитаха я как са близките й. Бяха на сигурно място, щастливи. След кошмара със затвора нещата се бяха успокоили. Не бяха имали срещи с полицията, властите не ги безпокояха. Зола и Бо възнамеряваха да си наемат малък апартамент близо до родителите си — нуждаеха се от повече пространство. Абду отново си беше у дома в Сенегал, на мюсюлманска земя, и възобновяваше патриархалното си господство. Но двамата с Фанта вече скучаеха, защото не работеха. След четиримесечно бездействие в затвора имаха нужда да вършат нещо. Общо взето, живееха добре, макар още да не се бяха установили съвсем. Адвокатката им действаше по възобновяване на поданството им и набавянето на нужните документи.
Зола настоя да узнае подробностите от последните две седмици, като се започне от ареста им, бягството им в Бруклин и после на Барбадос. Разказите на Марк и Тод се редуваха — до един смешни. Сервитьорката се върна с питиетата и Зола настоя да си поръчат пилешко яса — традиционно сенегалско ястие от печено пиле с лучен сос. Когато сервитьорката се отдалечи, Тод и Марк продължиха да разказват. За сцената в съдебната зала на съдия Абът — когато половината присъстващи изглеждаха готови всеки момент да прескочат преградата и да им се нахвърлят — се наложи двамата да обединят усилия, защото дружно се заливаха от смях.