Привлякоха погледи от околните маси и се постараха да бъдат по-тихи. Пилешкото много им хареса и преминаха към десерта. На чаша силно кафе поведоха тихо сериозен разговор.
— Проблемът е ясен — каза Марк. — Тук сме на почивка за няколко дни и пътуваме с фалшиви паспорти. Ако ни спипат, ще ни отведат в затвора на баща ти и на Бо. Две бели момчета в адски опасен затвор.
Зола поклати глава
— Не, тук сте в безопасност. Може да останете колкото пожелаете и никой нищо няма да каже. Само се придържайте към белите квартали и не се отдалечавайте от плажовете. Не правете нищо, с което да привличате внимание.
— Какво е отношението към хомосексуалните? — попита Тод.
Тя се намръщи и каза:
— Ами не съм питала. Сега гейове ли сте? Оставям ви за две седмици и…
— Не сме, но снощи, докато се настанявахме, някои служители ни гледаха странно. Двама сме и хората сигурно правят догадки.
— Четох, че в повечето африканските страни, особено в мюсюлманските райони, не одобряват хомосексуалния начин на живот.
— Не е така широко приет като в Щатите, но никой няма да ви тормози. Има десетки западняшки хотели на брега и многобройни туристи със светла кожа, предимно от Европа. Ще се впишете.
— Някъде четох, че ченгетата са много строги — каза Тод.
— Не и по крайбрежието. Заради значението на туризма. Но не забравяйте, че могат да ви спрат по каквато и да било причина и да ви проверят документите за самоличност. Двама бели в неподходяща част на града може да привлекат вниманието им.
— Звучи като расово профилиране — отбеляза Марк.
— О, да, но положението се е променило.
Разговаряха почти два часа. След кратко умълчаване Зола се приведе малко по-близо и попита:
— Колко сериозно сме загазили всъщност?
Марк и Тод се спогледаха. Тод заговори пръв:
— Зависи от споразумението. Ако бъде изпълнено и никой нищо не заподозре, може да се окаже, че сме извършили идеалното престъпление. Ще се помотаем тук няколко седмици, може би ще прехвърлим и останалите пари от Барбадос и ще се погрижим да ги приберем на сигурно място.
— После ще се приберем тихомълком, ще страним от Вашингтон и Ню Йорк и много дълго ще гледаме и слушаме. Ако историята със „Суифт“ най-сетне отшуми, ще бъдем свободни и чисти.
— От друга страна, ако някой заподозре, може да сме принудени да прибегнем до план Б — уточни Тод.
— Какъв е той?
— Още го обмисляме.
— Ами бъркотията във Вашингтон? — попита Зола. — Да ви кажа, момчета, никак не ми харесва, че има повдигнато обвинение към мен, дори за нещо толкова тривиално като адвокатска практика без правоспособност.
— Още не са ни подвели под отговорност — уточни Марк. — Не забравяй, че сме платили тлъст хонорар на адвокат да протака и да ни издейства споразумение. Аз не се тревожа за Вашингтон.
— А за какво?
Марк се позамисли и каза:
— За „Коен-Кътлър“. Забавиха плащането на адвокатските хонорари. Това може би е предупредителен сигнал.
След обяда Зола си тръгна, а двамата млади мъже дремнаха, плуваха и пиха край басейна. С напредването на следобеда гледката съществено се подобри след пристигането на няколко млади двойки от Белгия. Музиката се усили, посетителите не спираха да прииждат, а Марк и Тод се любуваха на действието отстрани.
В седем часа Зола се върна с два големи сака, пълни с хубави неща — нови лаптопи и нови мобилни телефони с предплатени СИМ карти. Тримата си откриха имейли. Обмислиха различни сценарии с оглед на сигурността и поговориха за парите, но не взеха сериозни решения. Умората от часовата разлика ги връхлетя и Марк и Тод изпитаха остра нужда от сън. Зола ги остави малко след девет и се върна в апартамента си.
44
Звънна третият телефон на Тод, първият от предплатените, който беше купил във Вашингтон в деня на заминаването на Зола за Сенегал. Сега, когато имаха и четвърти мобилен, тримата партньори се чудеха как да обединят устройствата и да останат само с по едно. Не изглеждаше много вероятно да успеят.
Третият телефонен номер беше онзи, който бяха дали на г-н Рудолф Ричард, и обаждането от него беше съкрушително. Той им обясни, че звъни по телефона, защото не иска да оставя писмена следа по имейл. От ФБР току-що се свързали с него и му задавали въпроси за паричния превод от сметката на „Лусеро и Фрейзиър“ в Ситибанк в Бруклин. Разбира се, той не отговорил на въпросите им и не потвърдил съществуването на сметка на „Йорк и Ориндж“ в своята банка. Не им дал никаква информация, както обикновено, а съгласно законите на Барбадос ФБР не можело да се добере до информация за сметката. Господин Ричард обаче се чувствал задължен да осведоми клиентите си, че ФБР е по петите им.