Тод му благодари, после развали деня и на Марк. Отначало Марк си помисли дали да не потърси Джени Валдес, за да получи информация, но идеята бързо беше отхвърлена като доста глупава. Ако ФБР използваше с пълна сила съдебната преса, значи обажданията до „Коен-Кътлър“ най-вероятно се следяха и записваха.
На Зола й отне един час да се върне в хотела. Тримата седяха под чадъра на терасата и се любуваха на океана, но приятните мисли бяха напълно невъзможни. Разиграваше се най-лошият им кошмар и макар често да бяха обмисляли какво ще се случи, ако положението излезе от релси, действителността ги зашеметяваше. ФБР беше по следите им. Което, разбира се, означаваше, че измамата им във връзка с колективния иск е разкрита и това ще доведе до предявяване на обвинения, издаване на заповеди за арестуването им и предупреждения за задържане при опит за пътуване. Като се има предвид значението на борбата с тероризма и наркотрафика, нямаше как да знаят колко сериозно ФБР ще преследва техния колективен иск, но бяха длъжни да допуснат най-лошото.
Най-ужасена беше Зола и напълно основателно. Беше използвала истинския си американски паспорт за пътуването си до Сенегал и така бе оставила следа, която дори сляп агент щеше да намери. ФБР с лекота можеше да проследи движението й. Положението се влошаваше още повече поради факта, че се беше регистрирала в американското посолство при пристигането си в Дакар две седмици по-рано.
Налагаше се да вземат решения. Нямаха представа какво са намислили от ФБР, колко надълбоко ровят и колко всъщност са се доближили до тях, затова решиха да изготвят подробен план. Тод щеше да се свърже с господин Ричард на Барбадос и прехвърли остатъка от парите в Сенегал. Зола щеше да се довери на Бо и да му разкаже всичко, но не и на родителите си. Може би по-късно, но не сега. Още на следващата сутрин щеше да се срещне с Идина Санга и да ускори натурализирането си. Ако станеше сенегалска гражданка, щеше да е невъзможно да я екстрадират в САЩ. И щеше внимателно да проучи възможността да издейства нови документи за двама приятели.
През целия ден във вторник и в сряда тримата бяха залепени за лаптопите си и тършуваха из интернет за всяка информация относно споразумението по исковете към банка „Суифт“. Нищичко. Техният дял от адвокатския хонорар не беше пристигнал в Ситибанк в Бруклин — ясен признак, че нещо не е наред. Накрая, в четвъртък сутринта, един финансов сайт съобщи за непредвидена спънка при изпълнение на споразумението по случая „Суифт“. Федерален съдия от Маями спрял по-нататъшното разплащане заради предстоящо разследване по обвинения в измама. Федерален съдия в Хюстън направил същото. В цялата страна „Суифт“ вече беше платила почти 3 милиарда долара от споразумението за 4,2 милиарда, но изникваха проблеми.
Измамата не беше описана, но тримата партньори прекрасно знаеха какво са открили разследващите.
Идеята на Марк беше да напуснат страната и да го направят, без да минават през митницата и паспортния контрол на летището. Имаха пари да направят каквото си пожелаят, затова планът му беше да наемат кола и шофьор и да се отправят на юг. Можеха да се придвижват през Западна Африка, да пътуват за удоволствие, без да бързат, и накрая да стигнат до Южна Африка. Беше чувал, че Кейптаун е най-красивият град на света, пък и там говореха английски. Тод се отнасяше хладно към идеята. Не беше склонен един месец да се друса из затънтени места и да притаява дъх всеки път, когато граничен полицай с автомат и нетърпеливи пръсти вземе паспорта му за проверка. Не отхвърли плана, защото някой ден можеше да се наложи да прибягнат точно до такова бягство, но и не го одобри.
Зола обаче категорично отказа. Нямаше да изостави семейството си след всичко преживяно.
Разследването продължаваше, но тримата нямаха никакви новини как се развива то. Затова просто чакаха. Зола се чувстваше много повече в безопасност в Дакар, но отново живееше със страха, че някой може да почука на вратата й.
Курортният град Сен Луи се намираше на атлантическия бряг, на триста и двайсет километра северно от Дакар. Със своите сто седемдесет и пет хиляди жители той беше много по-малък и спокоен от столицата, но все пак достатъчно голям, за да се изгуби човек в него. Беше предишната столица на страната и французите бяха построили тук хубави къщи, които днес бяха добре запазени. Градът беше известен с колониалната си архитектура, спокойния живот, красивите плажове и най-значимия джаз фестивал в Африка.