Зола организира пътуването. Плати на шофьор с джип с климатик и заедно с Бо и двамата си партньори замина за няколко дни за Сен Луи. Родителите й не бяха поканени. Зола и Бо се чувстваха буквално задушени от Абду и имаха нужда да се откъснат от него. Всъщност трябваше да си намерят друго жилище и да поставят известна дистанция между себе си и своите родители. Зола имаше предчувствие, че Сен Луи е подходящото място.
Когато напуснаха Дакар, установиха, че шофьорът им говори английски съвсем слабо и затова разговаряха свободно за изминалите шест месеца. Бо имаше въпроси, на моменти доста остри. Не можеше да повярва, че наистина са направили тези неща, и Марк и Тод се мъчеха да се обосноват. Бо се ядосваше, че са замесили и сестра му в своите измами и кроежи. Марк и Тод бързо поеха отговорността, но Зола държеше да поеме своята. Тя си имаше мнение и беше напълно способна да взема самостоятелни решения. Да, бяха допуснали грешки, но тя беше участвала във всяка една от тях. И винеше единствено себе си.
Бо разбра за парите в банката, но нямаше представа колко точно са. Още се мъчеше да се примири с бъдещето си далече от Съединените щати — единствения дом, който беше имал. Приятелката му беше останала там и сърцето му беше разбито. Имаше и много приятели, бивши съученици, момчета от квартала. Изоставил беше и хубава работа.
Постепенно той поомекна. Даваше си сметка, че още щеше да е в затвора, ако не бяха парите, които Марк и Тод бяха поверили на Зола. Не можеше да подмине и обожанието на двамата към сестра му.
След шест часа път прекосиха река Сенегал по моста „Федерб“, проектиран от Гюстав Айфел, същия с Айфеловата кула. Старият град се намираше на остров Н’Дар — тясна ивица земя, оградена от океан. Минаха по улици с красиви стари сгради и накрая спряха в хотел „Мермоз“ близо до брега. След дълга вечеря на терасата над океана си легнаха рано.
Обявите за недвижими имоти тук не бяха толкова подробни, колкото в Съединените щати и дори в Дакар, но с малко усилие Зола намери каквото търсеше. Къщата беше построена през 1890 г. от френски търговец и много пъти беше сменяла собственика си. Беше триетажна, по-красива откъм улицата, отколкото зад вратите и прозорците си, но очарователна и просторна. Дървените подове бяха хлътнали на места. Мебелите бяха стари, прашни и разнородни. Рафтовете бяха отрупани с гърнета, урни и стари книги на френски. Част от водопроводите бяха в изправност, друга — не. Тумбестият хладилник беше от петдесетте години на миналия век. Вътрешният двор и балконът бяха в сянката на гъста бугенвилия и бяха проектирани за тропиците. В дневната имаше малък телевизор. Обявата обещаваше интернет, но брокерът ги предупреди, че е бавен.
Пръснаха се и обиколиха къщата — нужни бяха часове, за да я разгледат цялата. На балкона на втория етаж, непосредствено до спалнята, която Тод вече си беше заплюл, той се натъкна на Марк.
— Тук никога няма да ни намерят — каза Тод.
— Може би, но можеш ли да повярваш, че наистина сме на това място?
— Не. Нереално е.
Въпреки начина, по който се чувстваха те, Зола хареса къщата и подписа шестмесечен договор за наем срещу сумата от хиляда долара месечно. Два дни по-късно се нанесоха. Марк и Тод се настаниха на горния етаж — три спални, две бани без нито един работещ душ, — а Зола взе голямата спалня на приземния етаж. Бо се настани някъде помежду им, но всъщност разполагаше с най-голяма квадратура. Останаха още два дни, накупиха продукти, смениха крушките и бушоните и се постараха да научат колкото се може повече за къщата. Тя вървеше с градинар, Пиер някой си, който не знаеше нито дума английски, но беше майстор на сумтенето и соченето.
Островът приличаше на Венеция — град, обграден от вода, само че имаше красиви плажове. Пясъкът примамваше туристите, а край водата имаше десетки старомодни красиви хотели. Когато не бяха в къщата и не изпълняваха разпорежданията на Зола, Марк и Тод бяха на плажа, пиеха коктейли с ром и оглеждаха момичетата.
Когато Зола и Бо заминаха с джипа, Марк и Тод ги прегърнаха на сбогуване и им поръчаха да се върнат бързо. Братът и сестрата планираха да отсъстват една седмица, колкото да си вземат едно-друго и да се откопчат от родителите си.