Вечерта в полуосветената внушителна къща, построена от европейци в друг век и в друга епоха, двамата младежи изпиха бутилка скоч и се помъчиха да си представят как ще се развие животът им. Невъзможна задача.
В неделя, 22 юни, вестник „Уошингтън Поуст“ пусна на първа страница статия, озаглавена: „Измама с носещи печалба висши училища по право, свързана с фондов играч от Ню Йорк“. Под сгъвката се мъдреше голяма снимка на Хайндс Ракли. Историята на практика беше по-добре написана версия на онова, което Горди беше накачил по стената на квартирата си, и включваше десетки кухи фирми и висши учебни заведения по право. На банка „Суифт“ обаче не беше отделено голямо внимание. Поне за Тод и Марк беше очевидно, че журналистът не беше успял да проникне в офшорните фирми на Ракли.
Статията обаче беше отмъщение, поне донякъде. Изнамереното от Горди беше потвърдено. На Върховния сатана му предстоеше пиар кошмар и макар материалът да не го твърдеше, най-вероятно Ракли беше попаднал в полезрението на ФБР.
Два часа се наслаждаваха на статията, после тутакси забравиха за нея.
Два дни по-късно, на 24 юни, Марк Фрейзиър, Тод Лусеро и Зола Мал бяха обвинени във федерален рекет от голямо жури в Маями. Обвиненията бяха част от актуално разследване по многобройни сигнали за измама, свързана със споразумението по колективния иск срещу банка „Суифт“. Според първата новина по телевизия „Блумбърг“ беше възможно да бъдат отправени още обвинения. Пред очите на Тод и Марк новината се разпространи по интернет, но така и не се превърна в сензация. В света на големите бизнес новини това не беше значимо събитие.
Може би не за държавата, но със сигурност за тримата обвиняеми беше. Бяха го предвиждали, но въпреки това беше плашещо. Бяха подготвени обаче. Разполагаха с удобно скривалище, за което ФБР изобщо не подозираше.
Със Зола нещата стояха по друг начин. Марк и Тод се съмняваха, че от ФБР ще си направят труда да я проследят чак до Дакар, че ще очакват полицията да сътрудничи за ареста и после сенегалският съд да я екстрадира за престъпление, което няма нищо общо с тероризъм, убийство или наркотрафик. Бяха твърдо убедени, но си мълчаха. Съзнаваха, че Зола вече не вярва много на думите или доводите им, и то напълно основателно.
Зола си правеше свои планове. Повикаха я обратно в Дакар за важна среща, която бе отлагала известно време. С помощта на посредник, препоръчан от Идина Санга, Зола бавно използва мрежата си от познанства, докато намери подходящия човек. Сделката беше колкото проста, толкова и сложна. Срещу двеста хиляди долара за всяка правителството щеше да издаде нови лични карти, нови паспорти и документи за ново гражданство на тримата бивши партньори от АПЛ. Уреждаше го дългогодишен и влиятелен служител във външното министерство. Зола се срещна с него три пъти, преди двамата да си имат пълно доверие. Така и не стана ясно колко печели посредникът, но Зола предполагаше, че сумата намалява с придвижването си нагоре.
Сделката беше проста, защото с пари в брой се купуваше гражданство — транзакция, която не беше новост в Сенегал. Беше сложна, защото изискваше тримата да се отрекат от това, което са били досега, и от родината си. Възможно беше да запазят двойно гражданство, но не и истинските си имена. Ако искаха да станат сенегалци, да се ползват със закрилата на правителството и да се укриват от американските власти, не беше възможно да останат Марк, Тод и Зола. Двойното гражданство означава и двойна самоличност, което никое правителство не разрешава.
Приеха сделката без колебание, само се попазариха за цената. Средствата им се бяха стопили до два и половина милиона долара — солидна сума, но бъдещето беше несигурно.
Върнаха се в Сен Луи и в своята порутена къща с нови лични карти, кредитни карти и доста красиви нови паспорти със снимки на усмихнатите им физиономии. Господин Фрейзиър вече беше Кристоф Видал, или просто Крис. Приятелят му се казваше Томас Дидие, или Томи за близките. Бялото население на Сенегал беше по-малко от един процент и прибавянето на още двама гринговци не помръдна чувствително стрелката.
Зола вече беше Алима Пене, истинско африканско име. Започнаха да й викат Алис.
Бо, към когото не бяха отправени обвинения за поредица углавни престъпления в САЩ, остана с истинското си име. Неговите документи бяха значително по-евтини, но отнеха повече време.
Ленивият живот, който се свеждаше до спане, четене, следене на интернет, излежаване на плажа, пиене и вечери на брега на океана в полунощ скоро започна да им доскучава. След около месец като пълнокръвни сенегалци Крис и Томи започнаха да си търсят работа, за предпочитане законна този път.