— Ще оцелеем, Горди — заяви Марк, но неособено убедено.
— Ще издържим — потвърди и Тод, без да уточнява какво точно.
Следването? Връщането на заема? Липсата на работа? Или нервния срив на Горди? В момента ги дебнеха толкова много предизвикателства.
Настъпи поредната дълга и страшна пауза.
— Как може да разобличим Ракли? Смятах да говоря с някой репортер, който води правната рубрика на „Поуст“ или може би на „Джърнъл“. Дори се канех да заведа дело срещу този мошеник. Само си помислете за хилядите млади глупаци като нас, които са на същия потъващ кораб и с удоволствие биха разстреляли този тип, когато истината се разчуе.
— Не виждам основания за дело — възрази Марк. — Да, схемата му е блестяща, обаче не е направил нищо подсъдно. Няма закон срещу собствениците на печатници за дипломи, макар че той се старае да не се афишира като такъв. Адвокатските му фирми могат да наемат когото си поискат. Низко, несправедливо и измамно, но не е достатъчно за съдебно дело.
— Съгласен съм — каза Тод, — но ми допада идеята да помогнем на някой разследващ журналист да закове този тип.
— Нямаше ли случай със студентка по право от Калифорния, която осъдила университета си, защото не успяла да си намери работа?
— Да, заведени са няколко такива дела, но освен делото в Калифорния всички са прекратени. Нейното стигнало до съдебна зала и заседателите отсъдили в полза на учебното заведение — отговори Марк.
— Няма да се откажа от съдебното дело — заяви Горди. — Това е най-добрият начин да разобличим Ракли. Само си представете призоваването на свидетелите.
— Голямо забавление, но той не е глупав — изтъкна Марк. — Мамка му, има си собствени адвокатски кантори! Само си помисли колко тежка артилерия ще мобилизира срещу теб. Ищците ще има да се ровят в документи поне пет години.
— Ти какво знаеш за съдебните дела? — попита Горди.
— Всичко. Завършил съм „Фоги Ботъм“.
— Аз се оттеглям.
Нескопосаният опит за шега приключи и всички се вторачиха в пода. Накрая Тод каза:
— Хайде, Горди, да отидем да хапнем пица.
— Никъде няма да ходя, но мисля, че вие трябва да се разкарате.
— Тогава и ние никъде няма да ходим — отсече Марк. — Оставаме тук.
— Защо? Не ми трябват бавачки. Чупката!
Все още прав, Тод се приближи до канапето и сведе очи към Горди.
— Да поговорим за теб, Горди, за теб и за твоето състояние. Не спиш, не ядеш, не се къпеш. Пиеш ли си лекарствата?
— Какви лекарства?
— Стига, Горди. Ние сме ти приятели, дошли сме да ти помогнем — увери го Марк.
Горди се обърна към Зола и изръмжа:
— Какво си им казала?
Тод изпревари отговора на Зола:
— Нищо. Нищо не ни е казала, но ние не сме слепи, Горди, ние сме твоите най-близки приятели, а ти се нуждаеш от помощ.
— Не ми трябват лекарства. — Горди скочи на крака, профуча покрай Тод и влезе в спалнята си. След броени секунди се провикна: — Изчезвайте от тук! — и затръшна вратата.
Поеха дълбоко дъх и се спогледаха. След малко вратата се отвори и се показа Горди. Грабна бутилката текила и им нареди:
— Хайде! Чупката! — После пак се скри в стаята си.
Цяла минута не се чуваше нито звук. Зола се изправи и прекоси дневната. Долепи ухо до вратата и се ослуша, после се отдръпна и прошепна:
— Мисля, че плаче.
— Страхотно — промърмори Марк.
Мина още една минута.
— Не можем да го оставим — каза Тод.
— В никакъв случай — съгласи се Марк. — Хайде да се редуваме. Аз ще съм първа смяна на канапето.
— Аз не мърдам от тук — категорична беше Зола.
Марк огледа дневната и си допи бирата.
— Добре, това май ще свърши работа.
Тод се приближи до хладилника, отвори си още една бира и излезе. Марк угаси лампите и се настани на стария дървен стол. Недалече от него Зола се сгуши на канапето.
— Очертава се дълга нощ — прошепна той.
— Не бива да говорим — предупреди го тя. — Стените са тънки и той може да ни чуе.
— Добре.
Дигиталният часовник на микровълновата печка светеше синкаво и сякаш по-ярко, след като очите им привикнаха с тъмното. Очертаваше силуетите на малката маса, компютъра и принтера. В стаята цареше пълен покой. Двамата приятели бяха будни. Откъм спалнята не се чуваше нито звук. От коридора долу звучеше тиха далечна музика. След десетина минути Марк си извади мобилния и прегледа съобщенията и имейлите си. Нищо съществено. Следващите десет минути му се сториха като цял час, а столът стана още по-неудобен.