На излизане от кафенето Горди каза, че иска да се разходи край реката. Пресякоха Ем Стрийт на Уисконсин Авеню и се запътиха към „Уотърфрант“, крайбрежната зона, където имаше скъпи магазини, ресторанти и кафенета. При хубаво време тук беше пълно със студенти и туристи, които седяха на открито и се наслаждаваха на слънцето. Посред зима обаче нямаше много пешеходци. Горди се любуваше на гледката, застанал на дъсчената алея покрай ледената вода на Потомак. От дясната им страна беше Кий Бридж, който свързваше Джорджтаун и Рослин. Отляво се намираха остров Тиодор Рузвелт и още един мост. Недалече беше и Кенеди Сентър, а в далечината се виждаха Линкълн Мемориъл и други паметници. Край водата беше осезаемо по-студено. Големи ледени късове се плъзгаха по реката.
Когато Горди се обърна, беше усмихнат и, странно защо, имаше удовлетворено и спокойно изражение.
— Замръзвам — каза той. — Да си тръгваме.
Когато Тод и Зола пристигнаха вече по тъмно, Горди спеше, а Марк четеше книга. Тримата тихо обобщиха деня и се опитаха да планират нощта. Обсъдиха дали да не се обадят на Бренда и да й кажат истината, но никой не беше готов за това. Особено Зола. Почти не говориха за следващия ден, само бегло споменаха, че трябва да намерят лекаря му. Разместиха мебелите почти безшумно и подредиха дневната. На Марк много му се искаше да разчисти стената — омръзнало му беше да гледа физиономията на Хайндс Ракли и шайката му. Положението беше достатъчно неприятно и без противния заговор, но присъствието на тези типове в стаята беше направо гадно. Тод и Зола обаче му забраниха. На Горди му беше струвало много да създаде шедьовъра си. Ако някой го унищожеше, сигурно щеше отново да мръдне.
Когато им донесоха пицата, Зола влезе в спалнята и се опита да посъживи гаджето си. Върна се сама и съобщи, че той почти не реагирал и дори се държал грубо. Изядоха пицата, пиха само вода и убиха известно време. Ключовете за колата на Горди бяха в джоба на Марк и там щяха да си останат. Решиха отново да се редуват през нощта и Зола пое първата смяна на канапето. Тод отиде в апартамента й отсреща. Марк измина четирите преки до жилището си и за пръв път този ден взе душ.
След като момчетата си тръгнаха и тъмната дневна утихна, Зола започна да пише есемеси. Като капак на неприятностите през този ден й звънна баща й. Последната му молба била отхвърлена от съдията по имиграционното дело и била издадена заповед за екстрадирането на родителите й и неженения й брат Бо. След двайсет и шест години в Съединените щати щяха да ги върнат обратно в Сенегал заедно с куп други бежанци. Двайсет и шест години неуморна работа срещу мизерно заплащане. Двайсет и шест години, през които едва бяха свързвали двата края, бяха пестили, доколкото могат, и бяха живели според закона — не нарушаваха дори ограниченията на скоростта. Двайсет и шест години се смятаха за американци и бяха признателни, че са в САЩ. А сега се оказваха принудени да се върнат в страна, която не познаваха и чиито граждани не желаеха да бъдат.
Зола беше силна жена, която се гордееше със своята издръжливост, но под бремето на тревогите, непосилни за всеки на нейното място, тя допусна грешката да затвори очи.
В 1:42 през нощта телефонът й започна да вибрира и да бръмчи. Беше в джоба на джинсите й и накрая успя да я събуди. Пропуснато обаждане. От Горди. Отне й секунда-две да се опомни, после тя скочи и влетя в спалнята му. Надникна в банята, макар да знаеше прекрасно, че няма да го намери там, и хукна да събуди Тод. За втора поредна нощ те се затичаха надолу по стълбите към коридора на първия етаж и изхвърчаха на паркинга зад сградата. Маздата на Горди я нямаше. Тод се свърза с Марк и двамата със Зола се запътиха към неговия апартамент. Вече в колата на Тод Зола получи есемес.
— Той е. Пише: „Зола, не мога повече. Няма изход. Много съжалявам“.
— По дяволите! Обади му се!
— Няма да вдигне — отговори тя, но вече набираше номера.
Веднага се включи гласовата поща: „Здравейте, Горди е. Оставете съобщение“.
— Гласова поща — съобщи тя. — Пиша му: „Горди, къде си? Идваме да те вземем“.
Зола впери поглед в телефона в очакване на отговор, после отново изпрати същия есемес.
— Нищо.
— И не си чула кога е излязъл?
— Не, разбира се. Опитах се да не заспивам, честно. Явно е имал втори ключ.
— Така изглежда. Ще се нарани.
— Не го казвай.
Марк изхвърча от блока си, опитвайки се да се свърже с Горди по телефона. Не успя. Той се хвърли на задната седалка на колата и попита: