Выбрать главу

— Сега какво?

— Ключовете му още ли са у теб? — попита Тод.

— В джоба ми. Кой пази втори ключ на десетгодишна кола?

— Явно Горди. Ще направи някоя глупост, нали го съзнавате?

— Така не помагаш много — обади се Зола. — Съжалявам, момчета, помъчих се да не заспя.

Две поредни нощи, помислиха си Марк и Тод, но не казаха нищо. Нямаше полза да я обвиняват, пък и тя се чувстваше достатъчно зле. Ако Горди си беше наумил ново изпълнение, нищо не можеше да го спре.

— Някакви идеи? — попита Тод, все още стиснал волана.

Никакъв отговор. Тримата седяха в зловещо мълчание, докато двигателят боботеше и парното духаше топъл въздух. Зола наруши мълчанието:

— Обича да тича покрай Рок Крийк.

— Едва ли ще си прави крос тази нощ — възрази Тод. — Навън е минус шест.

— Да проверим в „Конис“. Винаги там изтрезняваме.

— Добра идея — съгласи се Тод и включи на скорост. — Продължавайте да му звъните и да пращате есемеси.

„Конис“ беше денонощна сладкарница на Деветнайсета улица, предпочитано място от студенти и скитници. Тод спря на ъгъла, а Марк влезе вътре. Върна се след броени секунди и съобщи:

— Няма го. Хрумна ми нещо: хайде да отидем до „Уотърфрант“. Днес следобед ходихме там, на него май много му хареса.

— Как така „много му хареса“? — попита Тод.

— Не знам. Просто карай.

Тъкмо завиваха по Ем Стрийт, когато звънна телефонът на Марк.

— Мамка му! Бренда е. Да вдигна ли?

— Да — изсъска Тод. — Точно сега трябва да вдигнеш.

Марк пусна микрофона и каза:

— Здрасти, Бренда.

Тя не беше на себе си.

— Какво става, Марк? Току-що получих есемес от Горди. Пише, че съжалява, но не вижда изход и не може да продължава така. Какво става, по дяволите? Кажи ми, Марк!

— Той обикаля Вашингтон с колата, Бренда. А ние с Тод го търсим. Спрял е лекарствата и се държи откачено.

— Нали беше болен от грип? И вие също?

— Наистина беше болен. Стояхме при него, но се е измъкнал. Опита ли се да му звъннеш?

— Разбира се! Защо не ми казахте, че е спрял лекарствата? — почти кресна тя.

— Бренда, до вчера изобщо не знаех, че той пие лекарства. Не ни е казвал. Ти също.

— Не обичаме да говорим за това. Моля те, Марк, намерете го!

— Опитваме се.

— Ще пристигна възможно най-бързо.

— Не, недей да идваш още. Чакай на телефона, ще ти звънна по-късно.

Те паркираха до тротоара и изскочиха от колата. Хукнаха към реката, но някакъв охранител ги спря.

— Господине, търсим приятеля си. Кара малка синя мазда и се нуждае от помощ. Виждали ли сте го?

— Тук няма никой по това време — отговори охранителят.

— Добре. Просто ще го потърсим, ако може.

— Добре.

Поеха по крайбрежната улица и се спряха на брега на Потомак, на същото място, където Горди и Марк бяха идвали преди часове. От дясната им страна по Кий Бридж няколко коли прекосяваха реката. А от лявата, отвъд остров Рузвелт, нещо ставаше на другия мост, „Арлингтън Мемориъл“. Светеха сини и червени лампи.

7

Докато се доберат до там, трите платна в западна посока бяха блокирани и движението беше спряно. Тод паркира на тревист склон близо до някаква рампа и тримата бързо поеха към мястото на суматохата. Пет-шест полицейски автомобила бяха спрели на моста хаотично, с отворени врати и мигащи сини лампи. Пращяха радиостанции, ченгетата се суетяха наоколо. Двама униформени стояха на тротоара до парапета и се взираха в тъмната река долу. Линейка с виеща сирена си проправяше път през спряното движение, за да стигне до мястото на трагедията. Тримата не бяха изминали и стотина метра по моста, когато ги спря полицай.

— Назад! — строго нареди той. — Къде сте тръгнали?

Младежите спряха и огледаха хаоса отпред. Над рамото на полицая и зад полицейските коли видяха синята мазда на Горди, спряла с включени фарове в средното платно. Шофьорската врата беше отворена.

— Какво се е случило? — попита Марк ченгето.

— Не е ваша работа. А сега се махайте.

— Господине, ние го познаваме — намеси се Тод. — Той ни е приятел. Какво се е случило с него?

Полицаят пое дълбоко въздух и се отпусна.

— Скочил е, ясно? Просто спрял колата и скочил.

Зола изпищя и зарови лице в дланите си. Тод я прихвана, преди да се свлече на земята. Коленете на Марк омекнаха, той едва не повърна, но успя да прошепне:

— Не, не може да бъде.

Полицаят обхвана раменете на Марк и кимна наляво, където двама от колегите му успокояваха жена на средна възраст.