Тод и Марк отново се изредиха да разкажат болезнената история на изминалите няколко дни, като се помъчиха да отклонят вината от себе си, доколкото е възможно. С благосклонността, проявена от д-р Карви рано сутринта, беше свършено — сега той се опитваше просто да запази положението що-годе спокойно.
Госпожа Танър задаваше многобройни остри въпроси относно това какво са направили и какво не са направили Марк и Тод. Защо Марк е излъгал, че Горди е болен от грип? Защо просто не са се обърнали към семейството му за помощ? Как са допуснали Горди да се измъкне тайно от апартамента — и то не веднъж, а два пъти? Какво са предприели, за да контролират пиянството му? И така нататък. Бренда почти не се обаждаше. Или беше забола поглед в пода, или триеше очи, или ги гледаше гневно, все едно те двамата бяха бутнали Горди от моста.
Беше мъчителна и трудна среща и по едно време всички в стаята, включително Тод и Марк, бяха облени в сълзи. Когато стана нетърпимо, Марк най-накрая вдигна ръце, извика: „Стига толкова!“, и изхвърча от апартамента, следван от Тод.
В колата мълчаха, дълбоко натъжени, че семействата ги държат отговорни за смъртта на Горди, но и вбесени, че ги обвиняват. На околните им беше много лесно сега да обърнат поглед назад, прецизно да анализират какво са предприели двамата или какво не са предприели и да заклеймяват техните решения. Истината е, че Горди беше болен и те бяха направили всичко по силите си да му помогнат.
Името на Зола изобщо не беше споменато.
9
Чакането беше съсипващо. Тод реши да убие времето, като поработи няколко часа в бара. Марк и Зола излязоха от сградата и отидоха на кино. Стряскаше ги всяка вибрация на телефона, но така и не получиха новини от издирването. Обаждаха им се състуденти, които се интересуваха има ли новини. Социалните медии жужаха от новини и клюки. Онлайн изданието на „Поуст“ отразяваше случилото се.
След работа Тод се появи в апартамента на Зола с шест бири и тримата си поръчаха пица. Докато ядяха, Зола им разказа за родителите и брат си. Следобед ги бяха завели в център за задържане на имигранти в Пенсилвания. Въоръжени агенти на ИМН им бяха дали един час да опаковат малко лични вещи и дрехи и ги бяха подбрали с белезници и с още четирима човека в един микробус. Баща й се беше обадил от ареста, където според описанието му било „малко по-добре от затвор“. Нямаше представа колко ще ги държат там, преди да ги върнат в Сенегал.
Марк и Тод бяха гневни и шокирани. Моментът беше изключително труден. Зола беше съсипана, още преживяваше самоубийството на приятеля си, а сега и това. Решиха да останат заедно и в полунощ най-сетне заспаха: Зола в леглото си, Марк на канапето, а Тод на стола до него.
Рано сутринта, докато тримата пиеха кафе и се отърсваха от мъчителния сън, чуха гласове и движение в отсрещното жилище. Марк открехна вратата и се ослуша.
Д-р Карви, Бренда и семейство Танър бяха в апартамента на Горди. Завариха го безукорно подреден, с измити и прибрани съдове, без развалена храна в хладилника и без капка алкохол. Дневната беше подредена, подовете — чисти, а на работното място на Горди върху масата цареше ред. Леглото му беше оправено безупречно. Дрехите му бяха изпрани и сгънати. На тоалетката имаше голяма рамкирана снимка на Бренда, която той обикновено държеше в чекмеджето. В банята кърпите бяха сгънати и подредени на купчини. Подът, шкафът, душкабината и тоалетката буквално блестяха. В шкафчето над мивката нямаше и следа от хапчетата на Горди. Допуснаха, че си е направил труда да излъска целия апартамент, преди да изчезне.
Бренда се разплака. Седна на канапето и се разрида, а баща й я потупваше по коляното. От другата страна на коридора тримата следяха случващото се в зловещо мълчание.
Семейство Танър решиха, че бързият оглед им е достатъчен засега. Щяха да се върнат по-късно за вещите. Заключиха апартамента и излязоха заедно с Бренда и баща й. От прозорец в коридора на втория етаж тримата приятели наблюдаваха как колата потегля. Изпитаха болезнена мъка за тези хора.
Беше понеделник, 6 януари. Занятията щяха да бъдат подновени след седмица, но никой не мислеше за следването си. И макар че първото посещение в център за задържане на имигранти не беше точно представата им за вълнуващо пътуване, имаха нужда да излязат от града.
Зола се обади в службата, че е болна, а Тод си взе почивен ден от бара. Напуснаха Вашингтон преди обед и се отправиха на север. За да избегнат река Потомак, Тод караше по Кънектикът Авеню и мина през Чеви Чейс и Мериленд. През първия половин час почти не говориха. Зола седеше на предната седалка. Беше потисната и гледаше невиждащо през прозореца. Тод пиеше кафе от висока картонена чаша и въртеше копчето на радиото. Накрая се спря на станция със стари хитове, но я остави да свири съвсем тихо.