На задната седалка Марк преглеждаше разни документи. Той извади статия от някакво списание и зачете:
— Според „Поуст“ Имиграционният и митнически надзор поддържа петнайсет центъра за временно задържане на имигранти, в които всеки ден има трийсет и пет хиляди човека. Миналата година са задържали повече от четиристотин хиляди работници без документи и са депортирали почти същия брой, което е струвало над двайсет хиляди на човек. Общо разходите за задържане на имигранти надхвърлят два милиарда годишно. Това е най-голямата система за задържане на имигранти в света. Освен петнайсетте центъра на ИМН федералното правителство има договори със стотици окръжни арести, младежки центрове за принудително задържане и щатски затвори да приемат техни арестанти срещу сто и петдесет долара дневно на човек и триста и петдесет за семейство. Две трети от тези центрове се управляват от частни компании. Колкото повече хора има в тях, толкова повече пари печелят. Вътрешна сигурност, която е шапката на ИМН, има квота, определена от Конгреса. Никое друго министерство не действа на квотен принцип.
— И условията са отвратителни — добави Зола, като че ли знаеше повече от Марк.
— Несъмнено. Тъй като няма независим надзор, със задържаните често се злоупотребява. Подлагани са на дълги престои в карцер, предлагат им се неадекватни медицински грижи и лоша храна. Изложени са на опасност от нападения и дори изнасилване. През изминалата година сто и петдесет човека са умрели по време на принудителното си задържане. Задържаните често биват разпределени заедно с опасни престъпници. В редица случаи не ги представляват адвокати. На хартия ИМН има изисквания към въпросните институции, но няма законова принуда за прилагането им. Няма почти никакъв контрол над изразходването на правителствените средства. Истината е, че никой не следи и никой не дава пет пари освен задържаните и техните семейства. Тези хора са забравени.
— Достатъчно — обади се Зола.
— Тод също се включи:
— Да, стига толкова. Защо изобщо говорим за това?
— А за какво искате да си приказваме? За Горди? За Бренда? За следването? Занятията започват след седмица, направо нямам търпение.
Разговорът секна за известно време. Марк разгледа още няколко статии, пригласяйки на радиото. Накрая попита:
— Е, Зола, може ли да поговорим за семейството ти?
— Разбира се.
— Защо са напуснали Сенегал?
— Родителите ми не споменават често страната си. Радваха се, че са заминали, и бяха твърдо решени да си изградят нов живот тук. Започнах да задавам въпроси, когато поотраснах, но винаги отговаряха уклончиво. Баща ми работел в някакъв фермерски кооператив, но възникнали проблеми с властта. Създал си врагове, изгубил работата си и преценил, че е най-добре да се махне. Винаги го е ужасявала мисълта да се върне. Повечето му близки са се пръснали и за него там няма нищо, само неприятности. Страхува се, че ще го преследват, ако се върне.
— А братята ти?
— Големият, Сори, се ожени за американка и сега живее в Калифорния. Съпругата му не е мюсюлманка и баща ми почти не общува с него. По-малкият, викаме му Бо за по-кратко, е роден в Сенегал, затова и той е в опасност. Не е женен и е много набожен.
— Мислех, че ИМН имат политика да не разделят семействата.
— Може и да го пише някъде — отбеляза Марк, — но невинаги се спазва. Снощи прочетох една статия за семейство от Камерун, родители и пет деца, които живеели заедно в апартамент в Бронкс. Властите нахлули в апартамента през нощта, прибрали бащата и след време го изпратили обратно в Африка. Майката също нямала документи, затова с децата живеела в страх, че ще дойдат и за нея. Само си представете какво е това. Децата са родени тук като Зола, така че може да се окажат разделени и от двамата си родители. Когато журналистите проявили интерес към случая, някакъв служител отговорил нещо от сорта на: „Щатът Ню Йорк има отлична система за приемна грижа“. Можете ли да повярвате?
— Предпочитам да говорим за следването — обади се Зола.
— Не и аз — възрази Марк. — Не мога да се върна. Вие наистина ли мислите да влезете в час следващия понеделник?
— А какви варианти имаме? — попита Зола. — Ако прекъснеш, ще си изгубиш работата. Не може да се откажеш преди последния семестър.