В различна степен почти всички познати на Марк вярваха, че (1) обучението по право във „Фоги Ботъм“ е под нужното ниво, (2) получили са прекалено много обещания и (3) взели са им прекалено много пари, (4) поощрявали са ги да натрупат твърде големи дългове, но (5) са приемали много посредствени студенти, които нямат място в обучението по право, и (6) или не са достатъчно добре подготвени за адвокатския изпит, (7) или са твърде глупави да го издържат.
Носеха се слухове, че кандидатите да учат във „Фоги Ботъм“ са намалели наполовина. Без държавна подкрепа и без дарения упадъкът щеше да предизвика най-различни болезнени финансови съкращения и бездруго слабото учебно заведение щеше съвсем да потъне. Което устройваше Марк Фрейзиър и неговите приятели. Те щяха да издържат следващите четири месеца, предоволно да напуснат това място и повече да не се върнат.
Марк живееше в пететажна жилищна сграда на осемдесет години, която видимо се рушеше, но наемът беше нисък и привличаше студенти от „Джордж Уошингтън“ и „Фоги Ботъм“. Навремето беше известна като Купър Хаус, но след три десетилетия на студентска немара си беше спечелила прозвището Кафеза. Асансьорите рядко работеха, затова Марк се качи по стълбите до третия етаж и влезе в тесния си и мизерно мебелиран апартамент, за чиито четирийсет и шест квадратни метра плащаше осемстотин долара месечно. По някаква причина беше почистил жилището след последния си изпит преди празниците и когато светна лампата, доволно установи, че всичко е наред. И защо не? Собственикът на тази дупка почти никога не стоеше тук. Марк пусна саковете си на пода и се изуми от тишината. Обикновено врявата не секваше заради студентите и тънките стени. Стереоуредби, телевизори, спорове, лудории, игри на покер, кавги, свирене на китара и дори на тромбон от някакъв смотльо на четвъртия етаж, чийто вой отекваше в цялата сграда. Но не и днес. Всички още си бяха у дома и се наслаждаваха на ваканцията, затова Кафеза беше зловещо притихнал.
Половин час по-късно на Марк му доскуча и той излезе. Тръгна по Ню Хампшър Авеню, а вятърът пронизваше тънкото му палто и стария му панталон. После по някаква причина той реши да завие по Двайсет и първа улица и да се отбие да провери дали не е отворена неговата алма матер. В град, където не липсваха грозни модерни сгради, това учебно заведение пак изпъкваше с неугледността си. Беше следвоенна постройка, облицована със скучни жълти тухли, на осем етажа, разположени в асиметрични крила — неуспешен опит на някой архитект да се прочуе. Вероятно навремето сградата е била административна, но бяха съборили доста стени, за да направят възтесните аудитории на четирите долни етажа. На петия имаше библиотека — същински зайчарник със зали, обзаведени в ретро стил и натъпкани с почти недокоснати книги и няколко копия на портрети на неизвестни съдии и учени юристи. Канцелариите се намираха на шестия и на седмия етаж, някои и на осмия, колкото се може по-далече от студентите. Администрацията продължаваше да си работи, а деканът се криеше в ъгловия си кабинет, от който рядко се осмеляваше да се покаже.
Входната врата беше отключена и Марк влезе в празното фоайе. Наслади се на топлината, но мястото както винаги му въздейства страшно потискащо. Едната стена беше заета от голямо табло с всякакви съобщения, обяви и примамливи известия. Имаше и няколко лъскави плаката, рекламиращи възможности за обучение в чужбина, и обичайните ръкописни обяви за най-различни неща: продажба на книги, велосипеди, билети и записки, даване на частни уроци… и апартаменти под наем. Изпитът за правоспособност беше надвиснал над целия факултет като тъмен облак, затова бяха окачили хвалебствени плакати за курсове, предлагащи подготовка за него. Ако потърсеше старателно, Марк сигурно щеше да намери дори няколко предложения за работа. В единия ъгъл на фоайето имаше автомати за закуски и малко кафене, но през ваканцията не правеха кафе.
Марк се отпусна в овехтял кожен стол и потъна в меланхолия. Истинско учебно заведение ли беше това или поредната печатница за дипломи? Отговорът вече му се изясняваше. За хиляден път му се прииска изобщо да не беше прекрачвал прага като нищо неподозиращ първокурсник. Сега, почти три години по-късно, беше превит под тежестта на заеми, които не си представяше да изплати някога. Ако имаше светлина в края на тунела, Марк не я виждаше.