— Но ти не си правоспособен адвокат — напомни му Зола.
— Поискахме ли от Даръл да ни покаже документ за правоспособността си? Не, разбира се. Каза, че е адвокат. На визитката му пишеше, че е адвокат, и ние просто приехме, че има разрешително. А може да е просто търговец на стари коли, който в свободното си време припечелва и в изтрезвителното.
— Как ще се явяваш в съда? — попита Зола.
— Била ли си в съда? Аз съм ходил — истински цирк е. Има стотици като Даръл Кромли, които търчат напред-назад, натрапват се на дребни престъпници, за да изкарат нещо, сноват между съдебни зали с отегчени и полузаспали съдии. Съдиите, чиновниците и всички останали в съдебната зала също като нас просто допускат, че дейните типове с евтини костюми наистина са адвокати. Мамка му, в този град има сто хиляди адвокати, а никой не пита: „Ей, ама ти наистина ли си адвокат? Я ми покажи разрешителното си!“.
— Според мен бирата те хваща — заяви Тод.
Марк се усмихна на Зола в огледалото.
13
Първият учебен ден на пролетния семестър означаваше пари. Министерството на образованието преведе на „Фоги Ботъм“ сумата от 22 500 долара за обучение и още по 10 000 долара за издръжка на студент. Училището незабавно преведе таксата за обучение на собствениците в Бейтриъм Груп, после раздаде индивидуални чекове за издръжката на студентите. Финансовата служба беше оживена през деня, докато зажаднелите за свежи пари студенти чакаха на дълги опашки.
Марк и Тод пропуснаха занятията и пристигнаха малко преди пет, когато службата затваряше. С двайсет хиляди долара в джобовете двамата отидоха в едно кръчме, което бяха открили през уикенда. Бар „Петлите“ се гушеше на Флорида Авеню, близо до Ю Стрийт и далече за клиенти от „Фоги Ботъм“. Заемаше приземния етаж на четириетажна сграда, която, макар и боядисана в яркочервено, не се набиваше на очи. Шефът на Тод, букмейкър на име Мейнард, притежаваше и бара, и сградата, както и „Олд Ред Кат“, и още две други заведения в града. Мейнард отстъпи пред настояването на Тод и се съгласи да го премести там. Освен това склони да наеме и Марк, който твърдеше, че е опитен майстор на коктейли. Щяха да поемат бара през нощта и в почивните дни и с новата работа, която си бяха намерили, финансовото им бъдеще изглеждаше много по-светло. Разбира се, огромните им дългове си оставаха, но те нямаха никакво намерение да се занимават с тях.
Бар „Петлите“ имаше атмосфера на стара квартална кръчма. Повечето редовни клиенти бяха правителствени служители, които живееха наблизо или се отбиваха всеки следобед за по няколко силни питиета, преди да се отправят към къщи, когато движението оредее. Някои чакаха този момент няколко часа. Широкият сърповиден барплот беше от лъскав махагон и месинг и в пет всеки следобед беше претъпкан от две-три редици важни бюрократи на средно ниво, които се възползваха от ежедневното намаление в този час, наливаха се и гледаха „Фокс Нюз“. Кухнята приготвяше сносна храна на сносни цени.
В ъгловото сепаре на пилешки крилца и наливна бира Марк и Тод крояха часове наред следващите си ходове.
Във вторник пропуснаха занятия и ровиха в интернет за надежден фалшификатор, който да им продаде нови документи за самоличност. Намериха един в Бетесда, в някакъв автомобилен сервиз, където „консултантът по сигурността“ отпечата по две безупречни шофьорски книжки за двамата: от Вашингтон и Делауер за Марк Апшоу и Марк Финли, преди Марк Фрейзиър. И от Вашингтон и Мериленд за Тод Лейн и Тод Маккейн, преди Тод Лусеро. Цената беше двеста долара в брой на комплект, а фалшификаторът им предложи и паспорти за по още петстотин долара. Отказаха, поне засега. Сегашните им паспорти бяха валидни и двамата нямаха планове да напускат страната.
С новите си имена си купиха нови мобилни и нови СИМ карти. Запазиха старите, за да следят кой ги търси. След магазина за мобилни телефони отидоха в малка дигитална печатница, където поръчаха фирмени бланки и визитни картички за новата си авантюра: Апшоу, Паркър и Лейн, адвокати. Марк Апшоу и Тод Лейн. Нови имена, нови телефонни номера и ново бъдеще. Адресът беше Флорида Авеню № 1504 — същият като на бар „Петлите“.
Пропуснаха занятия в сряда и докато другите наематели в Кафеза бяха на лекции и нямаше кой да ги види, натовариха дрехите си, няколко книги, малко тенджери, прибори и чаши и избягаха от сградата, без да кажат на никого. Отдавна бяха просрочили януарските си наеми и очакваха хазяина на дупката, в която живееха, да ги съди, само дето щеше да му е адски трудно да ги намери. Нанесоха се в занемарен тристаен апартамент на последния етаж в сградата над бар „Петлите“, явно използван за склад още от времето на Франклин Делано Рузвелт. Не се бяха договорили с Мейнард за наема и бяха пробутали идеята да го плащат с труд, като, разбира се, всичко става неофициално. На Мейнард му харесваше така.