Клайн действаше ловко почти колкото Даръл Кромли, но в момента това нямаше значение.
— Имам четиристотин долара в брой — каза Марк. — Останалите мога да дам по-късно.
— Добре, но трябва да ги платиш преди датата за явяване в съда.
— Какво явяване в съда?
— Ами влизаме и заставаме пред съдията. Казва се Канту, много е строг. Аз ще говоря, ти не обелваш нито дума, ако не ти кажа. Канту ще мине отгоре-отгоре по процедурата, все рутинни неща, а ти ще пледираш „невинен“. Ще назначи изслушване след около месец, което ще ми осигури време да си свърша работата. Сигурно дрегерът е показал едно цяло и един промила?
— Да, господине.
— Имаш ли парите?
Марк бръкна в джоба си и извади няколко банкноти. Подаде на адвоката четири стотачки и Клайн ги грабна.
— Да влизаме да оправим документите.
— Може ли и аз да дойда? — попита Тод.
— Естествено. Зоопаркът е отворен за посетители.
Вътре адвокатите се бяха скупчили зад преградата, наблюдавани от около дузина зрители. Клайн насочи Марк към място на първия ред и извади някакви документи от старото си куфарче.
— Това е договор за правни услуги между теб и мен — посочи му той и попълни сумата хиляда долара. — Служи и като запис на заповед за изплащането на остатъка. Прегледай го, попълни името и адреса си и подпиши отдолу.
Марк извади химикалката си и написа името Гордън Танър и стария си адрес. Двамата с Тод залагаха много на вероятността никой да не свърже името на Гордън с новините за самоубийството му. И сериозно се съмняваха, че някой в огромната съдебна система е извадил делото на Гордън от графика с делата за шофиране в нетрезво състояние. Ако се беше случило и попитаха Марк, двамата смятаха просто да си излязат. Или да си плюят на петите.
Марк прочете договора и се опита да запомни колкото се може повече от текста. Върна го на адвоката и попита:
— Често ли имате такива случаи?
— Непрекъснато — самодоволно отговори Клайн, като че беше много известен и зает адвокат.
— Човече, брат ми участва в сбиване на мач на „Капс“ и го обвиниха в нанасяне на телесна повреда. Занимавате ли се с такива случаи?
— Разбира се. Лека или тежка?
— Лека, струва ми се. Колко ще искате?
— Хиляда долара, ако признае вина. Ако се стигне до процес, ще е много по-скъпо.
— Ще го спасите ли от затвора?
— Разбира се, няма проблем. Ако се признае за виновен за нарушаване на обществения ред, ще го пуснат. По-късно мога да отменя присъдата срещу още хиляда долара. Така досието му ще си остане чисто.
— Благодаря, ще му кажа.
В един часа съдия Канту се настани на мястото си и всички се изправиха. Конвейерът се задейства, докато каралите пияни един след друг минаваха през портичката, когато приставът ги повикаше по име. Само половината имаха адвокати. Попитаха всеки как пледира — „невинен“ или „виновен“. Онези, които признаваха вината си, получаваха документи от прокурора и биваха помолени да седнат в някой ъгъл и да попълнят бланки. За онези, които пледираха „невинен“, биваха определяни дати за повторно явяване пред съда през февруари.
Марк и Тод наблюдаваха всеки ход и попиваха всяка дума. Много скоро щяха да влязат в бизнеса.
Когато повикаха Гордън Танър, Клайн нареди:
— Свали си шапката.
Той поведе Марк към съдийската скамейка и двамата погледнаха нагоре.
— Здравейте, господин Клайн — поздрави го съдия Канту.
Двамата приятели го бяха наблюдавали как работи вече двайсет минути — този тип беше същински Дядо Коледа, с усмивка и с мила дума за всеки, който застанеше пред него. Макар че съдът за пътнотранспортни произшествия стоеше най-ниско в стълбицата, на съдия Канту явно му беше приятно тук.
— Първо провинение ли е? — попита той сега.
— Да, господин съдия — отговори Клайн.
— Съжалявам — обърна се съдията към Марк с дружелюбно изражение.
Марк усещаше в корема си буца колкото топка за боулинг и очакваше всеки момент някой, може би от прокурорите, да изтърси: „Чакайте, това име ми е познато. Танър не скочи ли от моста?“. Но не последваха изненади.
— Може ли да видя шофьорската ви книжка, господин Танър? — попита съдия Канту.
Марк се смръщи и отговори:
— Ами, господин съдия, изгубих си портфейла. Заедно с кредитните карти, с всичко.
— Е, книжката няма да ви трябва. Допускам, че пледирате „невинен“.
— Точно така, господин съдия — побърза да отговори Клайн.
Съдията си записа нещо и каза: