— Зола, не забравяй, че повечето ни клиенти ще бъдат дребни престъпници, които плащат в брой. Ще се виждаме с тях в съда или в ареста, така че последното място, където ще им се иска да ходят, е някоя правна кантора — обърна й внимание Марк.
— И няма да провеждаме разговори с други адвокати. Нищо подобно — додаде Тод.
— Не, разбира се.
— Ако ни притиснат, винаги можем да наемем помещение в някой бизнес център за няколко часа. Съвсем наблизо има един.
— Май сте помислили за всичко, момчета.
— Не, всъщност изобщо не сме наясно какво вършим, Зола — каза Тод, — но ще го измислим, ще се постараем да се получи и междувременно ще се позабавляваме.
— Какво друго те тормози? — попита Марк.
— Добре де, едва ли ще мога да запазя това в тайна от Ронда. Тя ми е близка приятелка и се тревожи за мен.
— Освен това е най-голямата бърборана в групата — уточни Тод. — Не бива да й казваш нищо.
— Няма да бъде лесно. Едва ли ще мога да прекъсна, без тя да разбере.
— Знае ли за теб и Горди? — попита Марк.
— Разбира се. Той сваляше нея в първи курс.
— Какво си й казала досега? — попита Тод.
— Тя искаше да поговорим, затова снощи хапнахме по един сандвич. Обясних й, че ми е много трудно, че засега няма да ходя на занятия и че може дори да прекъсна този семестър, за да си подредя нещата. Тя не ме разпитва, искаше само да поговорим за Горди и за последните му дни. Не й казах много. Според нея трябва да се консултирам с терапевт, за да се справя със скръбта от загубата. Отговорих, че ще си помисля. Беше много мила, а аз имах нужда точно от това.
— Трябва да спреш да се виждаш с нея, Зола — каза Марк. — Дръж я на една ръка разстояние, но внимателно. Трябва да се откъснем от групата от юридическия. Ако се разчуе, че тримата прекъсваме, от администрацията може да започнат да разпитват. Не че е бог знае какво, стига да не осведомят и Министерството на образованието.
— Нали уж не се притесняваме за заемите?
— Така е, но трябва да отложим обявяването на неплатежоспособност възможно най-дълго. Ако фирмите разберат, че сме прекъснали, ще започнат да опяват за изплащане на задълженията. И когато не ни намерят, ще предадат документацията на адвокати, които пък ще наемат експерти да душат. Предпочитам да отложим това за доста по-нататък.
— На мен ми се иска напълно да го избегнем — каза Тод.
— О, мисля, че така и ще стане.
— Но всъщност не си сигурен, нали? — попита го тя. Марк и Тод се спогледаха и замълчаха. Мобилният на Тод завибрира и той го извади от джоба си.
— Не този — поправи се той и извади друг мобилен от другия си джоб.
Два телефона, стар и нов. Един за миналото, един за бъдещето. Тод прочете съобщението.
— От Уилсън е. Пише: „Здрасти, човече, днес пак не дойде на лекции. Какво става?“.
— Може да се окаже по-трудно, отколкото си мислехме — отбеляза Марк.
18
В 8:45 в просторния коридор пред сто четирийсет и втора съдебна зала се събираха напрегнати групи от по няколко човека. Табела до вратата гласеше, че тук е царството на почитаемата Фиона Далримпъл, Деветнайсето наказателно отделение, окръжен съд, окръг Колумбия. Призованите за конкретен час и ден бяха, общо взето, сурови типове от по-опасните квартали, повечето с черна или силно мургава кожа, почти всички стиснали в ръка някакво листче, което изискваше от тях да се явят тук, или просто придружаващи свой близък, получил такова листче. Никой не беше сам. Обвиняемите водеха съпругите или по-големите си деца и всички имаха изражение, издаващо уплаха или безнадеждност. В момента нямаше адвокати, които да обсаждат жертвите.
Зола и Тод, облечени небрежно, пристигнаха първи и започнаха да наблюдават останалите. Облегнаха се на една стена и зачакаха адвокат Апшоу, който скоро се появи с хубав костюм и старо куфарче. Той се присъедини към тях и тримата си зашушукаха, все едно предстоеше някой да бъде избран на случаен принцип за екзекуция.
— Този тип там ми допада — каза Тод и кимна към нисичък латиноамериканец, наближаващ четирийсет, който държеше листче и имаше съпруга, която не я свърташе на едно място.
— И на мен ми харесва — додаде Зола развеселено. — Може да стане първият ни клиент.
— Имаме толкова голям избор — изтъкна Марк едва чуто.
— Добре, господин Важна клечка, покажи ни как се прави.
Марк преглътна мъчително, усмихна им се фалшиво, подхвърли: „Нищо работа“, и се запъти към съпрузите. Когато се приближи, жената сведе очи уплашено, а съпругът й се ококори.
— Извинете — тихо се обърна към тях Марк, — вие ли сте господин Гарсия? Търся Фреди Гарсия.