— Днес гледах как изпълнителният им директор се явява пред Конгреса.
— Да, и е било направо касапница. Пердашили го отвсякъде. Бил ужасен свидетел — буквално се потял на свидетелското място, а комисията била адски агресивна. Всички настояват за оставката му. Според някакъв блогър положението на „Суифт“ изглежда толкова зле, че не им остава друго, освен да сключат споразумение, да оправят бъркотията и да продължат нататък. Според него банката ще похарчи около един милион за колективните искове, а после и сериозни суми за нова рекламна кампания, за да замаже престъпленията си.
— Както обикновено. И никой не споменава Ракли?
— О, не. Този тип се крие зад стена от фирми фантоми. Часове наред рових, но никъде не споменават нито него, нито тези фирми. Чудя се дали Горди беше прав, че банка „Суифт“ е замесена.
— Обзалагам се, че е прав, но трябва да продължим да ровим.
Умълчаха се. Обикновено работеше телевизор, но тук още не се бяха обадили на кабелната. Смятаха да използват кабела до бара, но още не бяха готови с отговорите на много от въпросите на техника, който щеше да ги свърже. Двата им плоски монитора бяха в ъгъла.
Накрая Марк каза:
— Горди, Горди. Колко често си мислиш за него?
— Много често — отговори Тод. — Почти непрекъснато.
— Питаш ли се дали не можехме да направим нещо по-различно?
— Честно казано, да. Можехме да направим едно-друго, но Горди не беше на себе си. Не съм сигурен, че бихме могли да го спрем.
— И аз си го повтарям. Но той ми липсва. Много. Какво ли щеше да си помисли, ако ни видеше сега?
— Горди, когото познавахме навремето, щеше да ни вземе за луди. Но този от последните дни сигурно щеше да поиска да се присъедини към фирмата ни.
— Като старши партньор, извън всякакво съмнение.
Посмяха се малко. После Марк каза:
— Някъде четох за един тип, който се самоубил. Психиатър обясняваше колко е безполезно да се опитва човек да го проумее. Невъзможно е, няма никакъв смисъл. Достигне ли човек този прелом, той вече е в друг свят, който живите никога не биха разбрали. А ако го проумяваш, може би самият ти си загазил.
— Е, аз поне не съм, защото никога няма да го проумея. Той наистина имаше много проблеми, но самоубийството не беше отговорът. Горди можеше да се изчисти, да си взема лекарствата, да оправи нещата с Бренда или да прекрати връзката. И щеше да бъде много по-щастлив, ако се откажеше от сватбата. Двамата с теб имаме същите проблеми с адвокатския изпит, с безработицата, с кредиторите, а не сме и помисляли за самоубийство. Всъщност отвръщаме на удара.
— Освен това не страдаме от биполярно разстройство, така че никога няма да разберем.
— Да говорим за нещо друго — предложи Тод.
Марк пресуши бирата си.
— Хубаво. Какво става със списъка на жертвите ни?
Тод затвори лаптопа си и го остави на пода.
— Нищо. Обадих се на осем от набелязаните, но никой не беше склонен да говори. Телефонът е страхотен балансьор — не звучаха толкова напрегнати, колкото бяха днес в съда.
— Не ти ли се струва твърде лесно? Искам да кажа — днес уговорихме хонорар за три хиляди долара, а нямаме никаква представа какви ги вършим.
— Денят ни беше успешен, но няма всеки път да вадим такъв късмет. Забележително е обаче колко хора минават през мелачката на съдебната система.
— Да благодарим на Бог за тях!
— Непрекъснато снабдяване.
— Откачена работа, нали? Не може да продължи вечно.
— Така е, но можем да я вършим дълго време. И със сигурност е по-добрата алтернатива.
Марк отпи глътка и затвори очи.
— Няма връщане назад. Нарушаваме твърде много закони. Практикуване на право без разрешително. Укриване на данъци. И сигурно някой раздел на трудовото законодателство. Ако се присъединим към колективния иск срещу „Суифт“, може и това да добавим в списъка.
— Да не би да се колебаеш? — попита Тод.
— Не. А ти?
— И аз не, обаче се тревожа за Зола. Понякога ми се струва, че я въвлякохме насила. В момента е страшно ранима и уплашена.
Марк отвори очи и изпъна крака.
— Да, но сега поне се чувства в безопасност. Скривалището й е сигурно, а това е най-важното. Тя е кораво момиче, Тод, преживяла е повече, отколкото можем да си представим. В момента е там, където й се иска да бъде. Нуждае се от нас.