Марк нямаше представа, но историята го заинтригува. Измъкна се като истински адвокат с думите:
— Зависи от фактите по делото. Трябва да видя документите.
— При него са, цяла купчина, които от болницата връчили на адвоката му, по-точно, на бившия му адвокат. Той го уволни и сега иска да поговори с някой друг. Би ли хвърлил един поглед?
— Разбира се.
Сандвичът пристигна с чипс и кисела краставичка, но без напитка.
— Благодаря, но поръчах и чаша кафе — напомни Марк на сервитьорката.
— А, да — отговори тя с раздразнение и се отдалечи.
Марк отхапа от сандвича си, Бенсън стори същото.
— Как се казва човекът?
Бенсън избърса уста и каза:
— Рамон Тейпър, същата фамилия. Бащите ни са братя, но не се задържаха дълго в семействата си. Викат му Копача.
— Копача ли?
— Аха. Като малък изкопал няколко цветя от съседния двор. Откраднал ги и се опитал да ги посади отново малко по-нататък по улицата. Прякорът си остана.
Кафето най-сетне пристигна и Марк благодари.
— Не е от послушните, нали? — попита Марк.
Бенсън се засмя.
— Може да се каже. Копача открай време е пакостник. Прекара известно време в изправителен дом, но е свестен тип. Няма сериозни провинения. Справя се с живота, ожени се за добро момиче и си бяха хубаво семейство, докато не им умря бебето. След развода майката се премести някъде в Чарлстън. Копача се помота малко и преди няколко месеца дойде да живее тук. Работи на половин ден в магазин за алкохол, ама хич не му е там мястото. Има слабост към водката. Много се тревожа за него.
— Значи е тук, във Вашингтон, така ли?
— Аха. Живее съвсем наблизо с друга откачена жена.
Нещо подсказваше на Марк да не се доближава до Копача и проблемите му, но любопитството надделя.
— Ще погледна.
Два дни по-късно Марк се върна в кафенето. Вътре имаше само един слабичък и нисък чернокож, седнал на маса с дебела папка пред себе си. Марк се приближи и каза:
— Ти сигурно си Копача.
Ръкуваха се и Марк седна.
— Предпочитам Рамон. Копача не е най-готиният прякор за чернокож. По очевидни причини.
— Имаш основание. Аз съм Марк Апшоу. Приятно ми е да се запознаем, Рамон.
— И на мен.
Рамон носеше шофьорска шапка, нахлупена ниско, така че козирката й опираше в чифт големи кръгли очила с черни рамки. Очите зад тях бяха зачервени и подути.
— Бенсън твърди, че сте добър адвокат — отбеляза той. — Каза, че сте го спасили от уволнение.
Марк се усмихна и тъкмо се мъчеше да измисли подходящ отговор, когато се появи същата сервитьорка.
— Кафе, без захар и мляко. За теб, Рамон?
— Нищо. Само вода.
Жената се отдалечи и Марк се взря в очите на човека отсреща. Говореше ясно, но очевидно беше пил.
— Бенсън ми разказа малко за случая ти. Истинска трагедия.
— Може да се каже. Нещо се объркало по време на раждането, не съм сигурен дали някога ще разберем какво точно. Не бях там.
Когато стана ясно, че нищо повече няма да последва, Марк заговори:
— Може ли да попитам защо не си бил там?
— Да кажем просто, че не бях, а трябваше да съм. Ейша така и не превъзмогна случилото се и, разбира се, стовари вината върху мен. Все повтаря, че ако съм бил там, съм можел да проверя дали от болницата правят всичко както трябва.
— Ейша е бившата ти съпруга, така ли?
— Точно така. Родилните й болки започнаха две седмици по-рано. Минаваше полунощ и бебето се роди бързо. В болницата беше много натоварено, станали няколко престрелки и тежка автомобилна катастрофа, та затова така и не разбрахме какво се е случило. Изглежда обаче, са оставили Ейша сама и бебето се заклещило, докато излизало. Притокът на кислород прекъснал. — Рамон потупа папката. — Би трябвало да пише тук, но смятаме, че от болницата са потулили работата.
— Кой смята?
— Аз и първият адвокат, когото уволних. След всичко случило се Ейша откачи, изгони ме и подаде молба за развод. Тя имаше адвокат, аз имах адвокат, нещата бяха зле. Хванаха ме да шофирам пиян и после си взех друг адвокат. Много юристи имаше в живота ми, а аз нямам сили за голямо съдебно дело. — Той отново потупа папката.