— Откъде знаеш? — попита Тод.
— Учил съм във „Фоги Ботъм“.
— Имах отличен по семейно право — осведоми ги бодро Зола.
— И аз — обади се Тод. — А пропусках половината часове.
— Не може ли да си наемем малка кантора, за да се занимавам с разводи?
— Да поговорим за това по-късно — каза Марк. — Искам да обсъдим нещо. Мисля, че попаднах на голямо дело.
— Разправяй — подкани го Тод.
Марк поде историята за случая на Рамон. Накрая извади договора за правни услуги и посочи подписа най-долу.
— Подписа се — гордо оповести Марк.
Тод и Зола разгледаха договора и им хрумнаха дузина въпроси.
— И сега какво? — попита Зола.
— Налага се да похарчим малко пари — каза Марк. — Ще ни струва две хиляди да наемем вещо лице да прегледа документацията. Потърсих онлайн и се оказа, че има доста такива експерти, повечето са пенсионирани лекари, които работят само за адвокатски кантори и преценяват случаи на лекарска небрежност. Има няколко във Вашингтон. Ще похарчим малко пари, ще получим експертно становище и ако се установи небрежност, ще насочим делото към известен адвокат.
— Колко ще вземем? — попита Зола.
— Половината от хонорара. Така действат големите адвокати, когато предявяват исковете. Дребни риби като нас намират случаите и ги предават на момчетата, които знаят какво правят. После само седим и си чакаме парите.
Тод беше скептичен.
— Не знам. Ако се включим в голямо дело, може да провалим прикритието си. Ако имената ни са споменати в някое от писмените становища, много хора ще ги видят. Адвокатът по делото, защитниците, застрахователните компании, съдията. Не знам. Струва ми се твърде опасно.
— Ще се постараем имената ни да не се появяват в документите — каза Марк. — Ще предупредим адвоката по делото да не ни споменава. Така би трябвало да се получи, нали?
— Не знам, Марк — каза Тод. — Нямаме никаква представа в какво се забъркваме. Освен това не съм сигурен, че ми се иска да отстъпя на друг две хиляди долара.
— Винаги можем да разчитаме на Ръсти Чевръсти, нали? — попита Зола с усмивка.
— Не, мамка му. Ще наемем медицинско вещо лице. Има няколко тук, във Вашингтон, които не правят нищо друго, освен да съдят лекари и болници. И истински адвокати за съда. Хайде, Тод, не виждам голям риск. Крием се отзад, отстъпваме работата на друг и прибираме тлъст хонорар.
— Колко?
— Кой знае? Ако небрежността от страна на лекарите и болницата е сериозна, може да се споразумеем за шестстотин хиляди, за да опростим сметките. Нашият дял ще е сто хиляди долара, а просто ще сме привлекли случая.
— Размечта се — каза Тод.
— И какво му е лошото? Зола?
— Всичко в тази игра е опасно — отговори тя. — Рискуваме всеки път, когато застанем пред съдия и се преструваме на адвокати. Според мен трябва да опитаме.
— Ти участваш ли, Тод? — попита Марк.
Тод пресуши халбата си и измери с поглед своите партньори. Поне досега в кратката история на АПЛ той беше по-агресивен от останалите двама. Отдръпването му сега щеше да бъде проява на слабост.
— Стъпка по стъпка — каза той. — Да видим какво ще каже консултантът, после ще решим.
— Добре — съгласи се Марк.
23
Франк Джеперсън седеше зад огромното си бюро и се взираше във визитката на Зола. Ветеран във вашингтонските адвокатски войни, той прекрасно знаеше каква игра играе тя. В началото на практиката си и той ореше нивата на градските болници и преследваше потенциални клиенти. Владееше всякакви номера. Плащаше на шофьорите на паяците, които работеха по местата на катастрофите. Бутваше по нещичко и на пътните полицаи, които му изпращаха клиенти. Всяка сутрин преглеждаше полицейските доклади в търсене на най-обещаващите катастрофи. Когато позабогатя, си нае човек да му върши тази работа — бивше ченге на име Кийф, и тъкмо Кийф беше привлякъл семейството, с което Зола беше разговаряла в кафенето на болница „Джордж Уошингтън“. Джеперсън беше сключил с тях договор по всички правила, а сега някаква новачка се опитваше да му открадне клиентите.
Територия на Джеперсън бяха опасните улици на Вашингтон, където имаше малко правила и много съмнителни играчи. Когато беше възможно обаче, той се стараеше да си пази територията, особено ако някой новак му се стореше съмнителен.
Кийф седеше срещу него, вдигнал ботуша си от щраусова кожа върху коляното, и си подрязваше ноктите.
— И намери това място? — попита Джеперсън.
— Аха. На приземния етаж има заведение, което се казва „Бар „Петлите“. Кантората е два етажа над него и няма начин човек да се качи там. Пийнах няколко питиета и си поговорих с бармана, който твърдеше, че не знае нищо. Съвсем се затвори, когато попитах за Зола Паркър.