Марк не знаеше, но въпреки това кимна.
— Както знаете също така обаче, щатът Вирджиния сключи споразумение с лекарите преди двайсет години по време на голямата реформа в областта на исковете и има горна граница на обезщетението. Максимумът, който можете да се надявате да получите, е два милиона долара. Жалко, но е така. Ако детето беше оживяло, сумата по споразумението щеше да е много по-голяма. Случаят е във Вирджиния.
— Значи не може да вземем повече от два милиона? — попита Марк, уж разочарован от тази нищожна сума.
— Опасявам се, че да. Имате ли разрешение да практикувате във Вирджиния?
— Не, нямам.
Нито за където и да било другаде.
— Досега водили ли сте медицинско дело? Доста млад ми се струвате.
— Не. Ще го насоча към колеги. Някакви предложения?
— Разбира се. — Кунс грабна лист хартия и му го подаде. — Това е списък на най-добрите вашингтонски фирми за такива дела. Всички практикуват във Вирджиния, всички са чудесни адвокати. Работил съм с всеки един.
Марк огледа имената.
— Някой по-конкретно?
— Бих започнал отгоре с Джефри Корбет. Той е най-добрият според мен. Поема само акушеро-гинекологични случаи. Ще уплаши лекарите до смърт и те ще побързат да се споразумеят.
Два милиона. Бързо споразумение. Касичката в главата на Марк дрънчеше ли, дрънчеше.
Кунс беше зает човек. Погледна часовника си и каза:
— Хонорарът ми за цялата работа е четирийсет хиляди долара, което покрива и свидетелските показания в съда. Ако с Корбет искате да ме използвате, предупредете ме колкото се може по-скоро. Имам много случаи.
Докторът бавно се изправи.
— Разбира се, господин Кунс.
Ръкуваха се. Марк прибра медицинската документация на Рамон и побърза да излезе.
Късно следобед Зола седеше сама в бара в очакване на ежедневното съвещание на АПЛ. Не беше стъпвала в болница този ден и се чувстваше много по-добре. След няколкоседмично издирване най-накрая беше намерила подходящ адвокат в Дакар. Според уебстраницата му Диало Нианг работеше в адвокатска фирма с трима адвокати и говореше английски, макар че по телефона трудно се разбираше какво казва. Занимаваше се с наказателни и имиграционни дела и със семейни проблеми. Срещу хонорар от пет хиляди долара господин Нианг щеше да защитава интересите на родителите и брата на Зола, когато пристигнат, макар че никой не знаеше кога ще се случи това. Зола се притесняваше да изпрати такава сума в банка в Сенегал, но при дадените обстоятелства нямаше избор. Господин Нианг твърдеше, че има много контакти с важни хора в правителството и може да помогне на семейството да се върне в страната. Зола беше чела предостатъчно ужасяващи истории за премеждията на депортираните, когато се върнат нежелани.
Тя отвори лаптопа и провери имейлите си. Не се изненада от съобщението от администрацията на „Фоги Ботъм“. Фей Докси беше написала:
Скъпа г-це Мал,
Проф. Абернати и проф. Заран съобщиха, че не сте посещавали занятия този семестър. Загрижени сме. Бихте ли се обадили или писали, за да ни осведомите какво става?
Фей Докси,
помощник-инспектор
в „Студентски отдел“
Разбира се, тя знаеше, че Марк и Тод са получили подобни съобщения и не са ги удостоили с отговор. Партньорите бяха изненадани, че някой във „Фоги Ботъм“ е проявил прилежанието да забележи. Поразмисли над имейла за момент и отговори:
Г-жо Докси,
Имам пневмония и лекарите ми настояват да не ставам от леглото и да не се срещам с никого. Следя занятията си и очаквам да се възстановя напълно. Благодаря за загрижеността Ви. Скоро ще се върна.
Зола Мал
За Зола лъжата вече беше станала начин на живот. Напоследък буквално целият й живот беше измама: фалшиво име, фалшива фирма, фалшиви визитки и фалшива самоличност на загрижен адвокат, който хищно се възползва от злополучните жертви. Не можеше да продължава така. По-тежък ли щеше да е животът й, ако все още ходеше на лекции, опитваше се да си намери истинска работа и се тревожеше за адвокатския изпит и за заемите си?