Да, може би щеше да е пo-тежък. Сега поне се чувстваше в безопасност и недосегаема за имигрантските служби.
Лъжата продължи и със следващия имейл. Беше от Тилди Карвър от „Лоун Ейд“.
Скъпа госпожице Мал,
В последната ни кореспонденция споменахте, че се явявате на интервю в Министерството на правосъдието. Някакви новини? Смятахте да се ориентирате към публичния сектор по сила на програмата за опрощаване на заеми към Министерството на образованието. Не съм сигурна, че това е най-добрата възможност за Вас. Изисква десетгодишно обвързване, а това е много време. Решението обаче е Ваше. Така или иначе, ще съм признателна да ме осведомите при първа възможност за положението с работата си.
Последен транш: 13 януари 2014 г.: 32 500 долара. Обща дължима сума, главница и лихви: 191 000 долара.
Поздрави,
Тилди Карвър,
старши консултант по заемите
Както обикновено, Зола невярващо се взря в цифрите. Винаги се изкушаваше да пренебрегне имейлите за ден-два, но с този реши да действа в упор.
Скъпа госпожо Карвър,
Не получих работата в Министерството на образованието и в момента не мога да се явя на интервю другаде. Неочаквано се оказах на легло, боледувам от пневмония и съм под лекарски грижи. Надявам се да се върна на занятия до няколко дни и тогава ще Ви пиша.
Искрено Ваша,
Зола Мал
Марк пристигна с широка усмивка и си поръча бира. Тод също влезе в бара, спря, колкото да си налее бира, и се присъедини към тях. Изглеждаше изморен след дългия ден в окопите и беше в лошо настроение. Поздрави ги с:
— Осем часа се мъчих да убеждавам загубеняците в съда и нищо не постигнах. Едно голямо нищо. А вие двамата какви ги свършихте?
— Спокойно, приятел — каза Марк. — Има и лоши дни.
Тод отпи жадно от бирата си.
— Спокойно, друг път! Вече цял месец вършим тази щуротия и имам чувството, че нося огромно бреме. Да си го кажем честно, две трети от хонорарите ни са от дела, които аз съм привлякъл.
— Така, така — развеселено отбеляза Марк, — ето я първата ни караница. Сигурно се случва във всяка адвокатска фирма.
Зола затвори лаптопа си и се вторачи гневно в Тод.
— Не се карам — обясни той. — Просто имах лош ден.
— Доколкото си спомням, посъветвахте ме да не припарвам до наказателните съдилища, защото е мъжка игра. Моята част от сделката е да се навъртам из болниците и да преследвам пострадалите, защото на теория едно от моите дела може да ни донесе колкото няколко от твоите. Нали така?
— Да, обаче ти не носиш никакви дела — подигравателно отбеляза Тод.
— Старая се, Тод — студено отговори Зола. — Ако имаш по-добра идея, ще се радвам да я чуя. Наистина не ми харесва какво правя.
— Деца, деца — усмихна се широко Марк. — Хайде да се успокоим и да си преброим парите.
Тримата отпиха и зачакаха. Накрая Марк каза:
— Днес се срещнах с нашето вещо лице — онзи, на когото платихме две хиляди долара. Според него става дума за безспорна небрежност от страна на лекарите и на болницата. Нося копия от доклада му да си ги прочетете, когато искате. Красота, струва си всеки цент. Според него — а този тип е професионалист — в ръцете на подходящия адвокат делото е за максималното обезщетение според закона във Вирджиния: два милиона. Съветва ни да наемем Джефри Корбет, истински ас в делата за лекарска небрежност, натрупал е състояние от даване под съд на акушер-гинеколози. Кантората му е на четири преки от тук. Проверих го онлайн, напълно законен е. Според статия в едно медицинско списание, и то не съвсем благосклонна, господин Корбет печели между пет и десет милиона годишно. — Марк отпи още глътка. — Това няма ли да подобри отвратителното ти настроение, Тод?
— Да.
— Така си и мислех. Ако се съгласите, да взема да се обадя на господин Корбет и да уговоря среща.
— Не може да е толкова лесно — каза Зола.
— Просто сме късметлии, ясно? Според моето проучване над две хиляди акушер-гинеколози отиват на съд всяка година за най-различни видове лекарска небрежност. Има страшно много дела за завършили зле раждания и ние по една случайност се натъкнахме на такова.
Тод махна на един сервитьор и поръча още по едно питие.
24
Следващата събота тръгнаха рано от Вашингтон с колата на Тод и караха два часа до федералния център за задържане „Бардтаун“ край Алтуна, Пенсилвания. Отвън нищо не се беше променило след последното им посещение седем седмици по-рано. Бодливата тел лъщеше на слънцето. Високата телена ограда изглеждаше все така зловеща. Паркингът беше пълен с коли и камиони на десетките служители, които защитаваха родината.