— О, не. Работя на половин ден в „Крогър“ и на половин ден в „Таргет“. А когато не съм на работа, ходя като доброволка в един дом за стари хора. И когато съвсем ми доскучае, ходя в затвора на посещение на затворничките. До една са там за наркотици. Честно ти казвам, според мен наркотиците ще съсипят тази страна. Затова гледам да съм заета с нещо и да не се застоявам у дома.
— А какво прави Луи по цял ден?
— Спи, яде, гледа телевизия, играе видеоигри. Оплаква се от проблемите си. Накарах го да върти стария ми велоергометър в мазето, но той успя да го счупи. Твърди, че не може да се поправи. Купувам му бира от време на време, за да му затворя устата. Алкохолът му е забранен със съдебна заповед, но той не ме оставя на мира, докато не му купя бира. Дано никой да не разбере.
— Мислила ли си да изтеглиш датата на делото му по-рано?
— Можеш ли да го направиш?
— Не виждам защо не. Ще се признае за виновен, за да избегне по-тежко наказание, мамо. Луи няма да отиде на процес, защото няма защита. Ще се споразумее по-изгодно, ако просто се признае за виновен и всичко приключи.
— Той твърди, че иска да отиде на съд.
— Защото е глупак. Помниш ли, че се срещнах с адвоката му, когато си дойдох за Коледа? Той ми показа досието му и видеото. Луи си въобразява, че като се усмихне на съдебните заседатели, те ще му повярват, че ченгетата са му устроили капан с тази мнима наркосделка. Въобразява си, че ще излезе свободен от съдебната зала, но няма да стане.
— Как се сключва споразумение?
— Просто е. Почти всяко наказателно дело приключва със споразумение. Луи се признава за виновен и избягва съдебния процес, а обвинението се отнася снизходително и се съгласява на по-лека присъда. Ще лежи най-много десет години. Нямам представа какво ще бъде споразумението, но сигурно ще получи пет години с приспадане на вече излежаното време в ареста. При добро поведение и като знам колко са претъпкани затворите, сигурно ще излезе след около три години.
— И няма да се налага да чака до септември?
— Едва ли. Познанията ми са ограничени, но не виждам защо да не сключи споразумението по-скоро. Така ще се отървеш от него.
Почти незабележима тънка усмивка повдигна ъгълчетата на устата й, но само за секунда.
— Не мога да повярвам — каза тя и зарея поглед. — Такова добро момче.
Може би. Луи се навърташе около дилърите на наркотици още в гимназията. Имаше много предупредителни сигнали, но родителите му предпочитаха да ги пренебрегват. Надушеха ли проблем, се втурваха да го защитават и вярваха на лъжите му. Те бяха направили Луи такъв и сега бе време за разплата.
Марк прекрасно знаеше какво ще последва. Тя го погледна с насълзени очи и попита:
— Можеш ли да поговориш с адвоката му, Марк? Той се нуждае от помощ.
— Няма начин, мамо. Луи отива в затвора и аз няма да припаря до него. По една проста причина: познавам Луи и знам, че ще обвинява всеки друг, но не и себе си. И най-вече мен. Знаеш го.
— Винаги си прекалено строг.
— А ти винаги си отвръщала поглед.
В задната част на къщата се чу как някой пуска водата в тоалетната. Госпожа Фрейзиър погледна часовника и каза:
— Рано е станал. Казах му, че ще се отбиеш на обяд.
Луи се дотътри в кухнята и се усмихна на брат си.
Марк стана, получи мечешка прегръдка и се постара да се престори на зарадван от срещата. Луи приличаше на мечка гризли, разбудена от зимен сън: небръснат, рошав, с подути от дългото спане очи. Беше облечен със старо спортно горнище на „Игълс“, възтясно на кръста, и с провиснали спортни гащета, които щяха да са по мярка дори на едър футболен защитник. Без обувки и без чорапи, само с електронната гривна на глезена. Сигурно беше спал със същото облекло.
Марк за малко да се пошегува с видимо напълнелия си брат, но се въздържа. Луи си наля кафе и седна на масата.
— За какво си говорите? — попита той.
— За следването — избърза Марк, преди госпожа Фрейзиър да изръси нещо за делото на Луи. — Тъкмо казах на мама, че прекъсвам за един семестър. Трябва ми малко време да се пренастроя. Изгубих работата, а пазарът на труда в момента е доста свит, затова ще си поема дъх, така да се каже.
— Май те е хванало шубето — отбеляза Луи. — Защо ще се отказваш през последния семестър?
— Не се отказвам, а отлагам.
— Най-добрият му приятел се е самоубил — намеси се госпожа Фрейзиър — и Марк е много разстроен.
— О, съжалявам. Просто ми се струва странно да прекъснеш в последния семестър.
Да, Луи, само че ти не си в положение да коментираш кариерата на други хора, помисли си Марк, но реши на всяка цена да избягва напрежението.