Броени часове след като станаха страна в съдебни процеси, се оказаха заринати от документи, бълвани от адвокатите, които бяха погнали „Суифт“. Впечатляващо количество. Според последни преценки около един милион клиенти на „Суифт“ бяха ощетени от порочната банкова практика.
Рамон се обаждаше всеки ден, дори през уикенда. Настояваше да се осведомява за развоя на делото си и Марк обясняваше отново и отново, че първоначалният доклад на тяхното вещо лице е положителен и че ще действат възможно най-бързо. Марк имаше среща с прочутия Джефри Корбет в сряда, 19 март, най-ранната свободна дата в препълнения му график. Явно календарът на съдебните му дела представляваше забележителна гледка и адвокатът трудно намираше време за нови дела.
Когато звънна във вторник, Рамон пусна бомбата, че бившата му съпруга Ейша неочаквано се е опомнила в Чарлстън и проявява интерес към съдебното дело. Марк почти не се съмняваше, че Рамон, вероятно пиян, се е опитал да я впечатли с големи приказки как е наел адвокати, които да заведат дело за лекарска небрежност. Марк беше сигурен също, че Ейша няма да бъде сериозен фактор.
Но грешеше. В сряда му се обади адвокат от Чарлстън, някой си господин Мосбърг. Тъй като номерът не му беше познат, Марк, както обикновено се поколеба дали да приеме обаждането. Вдигна след петото позвъняване.
— Представлявам Ейша Тейпър — подхвана Мосбърг — и разбрах, че вие представлявате бившия й съпруг. Така ли е?
— Точно така. Рамон Тейпър е наш клиент.
— Не можете да заведете дело без нея. В крайна сметка тя е майка на детето. — Тонът на Мосбърг беше нападателен, почти враждебен.
Страхотно, Рамон. Лиши ни от тлъст пай от хонорара ни. Само това ни липсваше — да ни се пречка пробивен адвокат с опит в съдебната зала.
— Да, разбирам — отговори Марк, докато бързо проучваше Мосбърг онлайн.
— Клиентката ми твърди, че вашият клиент разполага с всички медицински документи. Вярно ли е?
— При мен са — отговори Марк.
Едуин Мосбърг, адвокатска фирма от шестима адвокати, която се занимаваше предимно с телесни повреди, разположена в центъра на Чарлстън. На четирийсет и пет. Значи беше в играта от двайсет и пет години и беше по-опитен от всеки в АПЛ. Едър мъж, с отпуснати бузи, гъста прошарена коса, скъп костюм и вратовръзка. Най-голямата му съдебна победа до днес — присъда за единайсет милиона срещу болница в Атланта. И много по-дребни, но въпреки това впечатляващи присъди.
— Може ли да ми изпратите копие на документацията? — попита практично Мосбърг.
— Разбира се, няма проблем.
— Какво е направено досега по случая, господин Апшоу?
Марк за хиляден път стисна носа си и се запита какви ги върши, по дяволите.
Скръцна със зъби и отговори:
— В момента наше вещо лице преглежда медицинската документация. Би трябвало докладът му да е готов до няколко дни.
— Кое е вещото лице? — попита Мосбърг, като че ли познаваше всеки в областта.
— Ще поговорим за него по-късно — окопити се Марк.
И той можеше да бъде гадняр.
— Бих искал да видя доклада веднага щом го получите. Пълно е с неспособни вещи лица, а аз познавам най-добрите. Един от тях живее в Хилтън Хед. Използвал съм го няколко пъти, при това с огромен успех, ако позволите да добавя.
О, добавете, моля, изгарям от желание да науча повече за феноменалния ви успех.
— Чудесно — каза Марк. — Изпратете ми контактите си и ще поддържаме връзка.
— Разбира се. Господин Апшоу, няма да има дело без моята клиентка, нали разбирате? Ейша е пострадала много от случилото се и аз съм твърдо решен да изкопча полагащата й се компенсация до последния долар.
Давай, Супермен!
— Аз също, господин Мосбърг — увери го Марк. — Приятен ден.
Разговорът приключи. Марк изпита желание да запокити телефона през прозореца.
Тод и Зола приеха новината добре. Марк се срещна с тях за бърз обяд в ресторант близо до съда, където Тод току-що беше осъществил първия двоен удар за фирмата, като бе привлякъл двама шофирали в нетрезво състояние само за едно заседание на съда. Със седемстотин долара свежи пари в джоба той настоя да плати храната и смяташе да не работи следобед. Никой от тримата не искаше да признае, но мисълта за такъв тлъст и лесно спечелен хонорар от делото на Рамон беше опияняваща. Премахваше напрежението от всекидневието им. Защо да си правят труда да обикалят наказателните съдилища и болниците, след като съвсем скоро очакваха сериозни пари? И тримата работеха по-малко и прекарваха по-малко време заедно. Нямаха търкания, просто се нуждаеха от лично пространство.