Масата беше дълга и широка и беше покрита с тъмночервена кожа. Край нея имаше шестнайсет елегантни кожени стола. По стените висяха още картини. Засега кантората примамливо внушаваше сериозен успех и богатство.
— Да, ето така се практикува право — отбеляза Тод, възхищавайки се на обзавеждането.
— Е, никога няма да разберем.
Господин Корбет вършеше нещата по свой начин. В три следобед Марк и Тод щяха да се срещнат със сътрудник на име Питър и с правна асистентка на име Орилия. Около час щяха да преглеждат дебелата папка с медицински документи на Рамон и доклада на д-р Кунс. Документите и докладът още бяха в куфарчето на Марк. Беше предложил да ги изпрати, но те нямали такава практика.
Ако предварителната среща минеше добре, едва тогава господин Корбет щеше да се откъсне от графика си и да приключи сделката. Питър влезе и се представи. Беше около трийсет и пет годишен, все още обикновен сътрудник, ако се съди от уебсайта. Във фирмата работеха петнайсет адвокати, около половината бяха партньори, но ставаше ясно — поне онлайн, — че шефът е само един. Питър беше облечен ежедневно със скъп кашмирен пуловер и панталон в цвят каки. Орилия беше по джинси. Всички се запознаха. Питър прояви любопитство към фирмата им и след броени секунди Марк и Тод доста се поизпотиха. Представиха обичайната версия: трима приятели, на които им е дотегнало от големите фирми и са решили да опитат сами. При първа възможност Марк каза:
— Поемате много дела за несполучливи раждания, нали?
— Само това правим — самодоволно отговори Питър, докато Тод им подаваше копия от доклада на д-р Кунс.
Орилия още не беше казала нищо и стана очевидно, че ще се обажда колкото се може по-малко.
— Може ли да видя медицинската документация? — попита Питър, вперил поглед в папката на масата пред Марк.
— Разбира се.
— Колко копия носите?
— Само едно.
— Добре. Имате ли нещо против да направим още едно, ще стане бързо. С Орилия ще прегледаме документите и ще си водим бележки. Става по-бързо, ако и двамата имаме екземпляр.
Марк и Тод кимнаха. Както искате.
Орилия излезе с документите. Питър също излезе да се погрижи за неотложните проблеми в кабинета си. Марк и Тод проверяваха телефоните си за съобщения и се наслаждаваха на гледката към града. Рамон вече им беше оставил две гласови съобщения.
Петнайсет минути по-късно Орилия се върна с два комплекта документи. Питър също дойде и всички се върнаха по местата си.
— Първият прочит може да отнеме около час. Ако искате, останете, а ако предпочитате, може да излезете да се поразходите.
На Тод му се искаше да попита може ли да поседне навън и да се наслади на гледката, но се въздържа. Марк отговори:
— Ще останем.
Питър и Орилия се заеха да разглеждат документите. Нахвърляха си десетки бележки. Тод излезе в коридора да се обади на някого. Марк изпращаше имейли през телефона си. Минутите се нижеха бавно. Ясно беше, че Питър и Орилия разбират от медицинска документация.
Половин час по-късно Питър излезе от заседателната зала. Върна се с Джефри Корбет, слаб, с прошарена коса, на около петдесет години. Марк и Тод бяха изчели толкова много за него, че все едно вече го познаваха. Той говореше с мелодичен кадифен глас, който съдебните заседатели вероятно намираха за хипнотизиращ. Усмивката му беше сърдечна и обаятелна. Човек, на когото можеш да се довериш.
Той седна начело на масата и спря да се усмихва. Погледна смръщено Марк и Тод и отсече:
— Здравата сте оплели конците.
Марк и Тод също спряха да се усмихват.
— Подписали сте договор с господин Рамон Тейпър на десети февруари. Наели сте доктор Кунс два дни по-късно и на деветнайсети февруари той ви е предал доклада си с дата от същия ден. Шест дни по-късно, на двайсет и пети февруари, е изтекла давността. Делото е от щата Вирджиния, а там има двугодишен срок за давност. Три в Мериленд и пет тук, във Вашингтон. Във Вирджиния обаче са само две години.
— Извинете, но датата на подаване на документите е от миналата година — двайсет и пети февруари две хиляди и тринайсета година. Пише го на първа страница от справката от регистъра.
Питър отговори надменно: