Скоро след това случайно срещна свой приятел от колежа, първокурсник по право във „Фоги Ботъм“, Вашингтон, и той най-подробно го запозна с намерението си да профучи през следването, да завърши за две години и половина и да започне работа в голяма кантора на тлъста заплата. Студентските заеми буквално валяли, всеки можел да кандидатства. Е, вярно, ще завършиш с огромен дълг, но като нищо ще го изплатиш за пет години. Според приятеля на Марк било адски разумно да „инвестираш в себе си“ чрез този дълг, защото така си гарантираш шанса да печелиш пари в бъдеще.
Марк налапа въдицата и започна да се готви за приемния тест. Постигна невзрачен резултат от 146 точки, но това ни най-малко не притесни комисията във висшето училище по право „Фоги Ботъм“. Не ги смути и справката за доста слабия му успех от колежа, която показваше „среден 2,8“. Във „Фоги Ботъм“ го приеха с разтворени обятия. Молбата му за заем също получи бързо одобрение. Всяка година образователното министерство превеждаше шейсет и пет хиляди долара на „Фоги Ботъм“. И ето че сега, преди последния си семестър, Марк се намираше пред печалната перспектива на човек, завършил колеж и право със заем, възлизащ на 266 000 долара, главница и лихва общо.
Друг проблем беше работата му. Оказваше се, че пазарът на труда не е толкова голям, колкото се говореше. Нито пък беше толкова вълнуващ като по лъскавите брошури на висшето училище по право и почти измамното съдържание на уебстраницата му. Завършващите най-добрите университети успяваха да си намерят работа със завидна заплата, но правистите от „Фоги Ботъм“ не бяха точно върхът.
Марк беше успял да се промуши в средно голяма кантора, специализираща в областта на „правителствените взаимоотношения“, което не означаваше нищо повече от лобизъм. Първоначалната му заплата още не беше определена, защото управителният съвет щеше да се събира в началото на януари да обсъди печалбата от предходната година и евентуално да уточни заплатите. След няколко месеца Марк трябваше да проведе важен разговор със своя консултант по заема относно преструктурирането на студентските му задължения и евентуалното изплащане на всичко натрупано. Въпросният консултант вече беше изразил тревогата си, че Марк не знае колко ще бъде заплатата му. Марк също се тревожеше, особено като се добавеше и фактът, че нямаше доверие на нито един от служителите в кантората, с които се беше запознал. Колкото и да се опитваше да се заблуждава, дълбоко в себе си знаеше, че не е сигурно дали ще получи работата.
Адвокатският изпит беше третият проблем. Поради огромния наплив от кандидати тестът във Вашингтон беше един от най-трудните в страната и процентът на провалилите се на него възпитаници на „Фоги Ботъм“ беше тревожно голям. И тук добре се представяха най-престижните правни учебни заведения в града. Предишната година деветдесет и един процента от възпитаниците на Джорджтаунския университет бяха издържали изпита. Осемдесет и девет от тези на университета „Джордж Уошингтън“ и жалки петдесет и шест процента от „Фоги Ботъм“. Ако искаше да успее, Марк трябваше да започне подготовката си незабавно, още от средата на януари, и да не вдига глава от учебниците цели шест месеца.
Той обаче просто нямаше сили, особено през студените, мрачни и потискащи зимни дни. Понякога усещаше студентския си дълг като блокчета сгур, привързани за гърба му. Едва пристъпваше. Трудно се усмихваше. Живееше бедно и бъдещето му се очертаваше мрачно, дори ако получеше работата. При това беше един от късметлиите. Повечето му състуденти имаха заеми, но не и работа. Обърнеше ли поглед назад, Марк чуваше ропота, надигнал се още през първата година. С всеки следващ семестър настроението ставаше все по-мрачно, а подозренията — по-сериозни. Положението на пазара на труда се влошаваше. Резултатите от изпита за правоспособност бяха срам за всички от „Фоги Ботъм“. Заемите се трупаха. Сега, през третата и последна година на следването му не беше необичайно да чуе словесна престрелка между студенти и преподаватели в час. Деканът не подаваше нос от кабинета си. Блогърите отправяха смразяващи критики към учебното заведение и шумно задаваха резки въпроси: „Измама ли е това?“, „Преметнаха ли ни?“ и „Къде отидоха парите?“.