— Рано се връщаш.
Ами да, Рандал, а ти как прекара празниците? Много се радвам да те видя.
— Да, писна ми от празничните щуротии. Какво е положението?
— Две от секретарките са болни от грип — отговори Рандал и посочи купчина документи около трийсетина сантиметра. — Трябват ми по четиринайсет копия на тези документи, всичките сортирани и подредени.
Добре, обратно в копирната зала, помисли си Марк.
— Разбира се — отговори той, като че ли изгаряше от нетърпение да се заеме с тази работа.
Награби всички документи и ги свали в мазето — същинска тъмница, пълна с копирни машини. Прекара три часа в досадна дейност, за която нямаше нищо да му платят.
За малко да му домъчнее за Луи и за електронната му гривна.
2
Подобно на Марк, Тод Лусеро се вдъхнови да стане адвокат от пиянски разговори, които беше дочул в един бар. През последните три години забъркваше коктейли в „Олд Ред Кат“, приличащото на стара кръчма любимо заведение на студентите от „Джордж Уошингтън“ и „Фоги Ботъм“. След като завърши щатския колеж „Фростбърг“, той напусна Болтимор и се премести във Вашингтон да гради кариера. И тъй като не успя, се хвана на почасова работа в „Олд Ред Кат“ и скоро установи, че му харесва да налива бира и да бърка силни коктейли. Заобича живота в кръчмата, а и се оказа, че умее да си говори със сериозните пиячи и да успокоява по-буйните. Тод беше всеобщ любимец и се обръщаше на малко име към стотици редовни клиенти.
Много пъти през последните две години и половина си бе мислил да прекъсне следването си по право и да осъществи мечтата си да притежава бар. Баща му обаче беше категорично против. Господин Лусеро беше полицай в Болтимор и открай време притискаше сина си да завърши образованието си. Едно е да притискаш, друго е да плащаш обаче. Затова Тод беше попаднал в същия капан на лесните заеми, парите от които отиваха в ръцете на алчните типове от „Фоги Ботъм“.
Двамата с Марк Фрейзиър се запознаха още първия ден по време на опознавателната обиколка, когато с грейнал поглед си представяха солидна кариера с тлъста заплата. Какви наивници заедно с още триста и петдесет като тях! Той си обеща да напусне след първата година, но баща му се разкрещя. Заради ангажимента си към бара Тод така и не намери време да обикаля канторите във Вашингтон и да си търси летен стаж. Обещаваше си да напусне и след втората година и да прекрати заема, но консултантът му настойчиво го посъветва да не го прави. Докато следваше, нямаше да бъде принуден да изпълнява почти непосилния план за погасяване, затова беше разумно да продължи със заемите, да завърши и да си намери доходоносна работа, благодарение на която поне на теория щеше накрая да погаси дълговете си. Сега обаче, преди последния семестър, Тод прекрасно знаеше, че такава работа няма.
Как не взе сто деветдесет и пет хиляди долара от някоя банка и не си отвори бар! Вече щеше да печели като бесен и да се радва на живота.
Марк влезе в „Олд Ред Кат“ малко след като се стъмни, и се настани на любимото си място в края на бара. Удари леко с юмрук юмрука на Тод за поздрав и каза:
— Радвам се да те видя, човече.
— И аз — отговори Тод и плъзна към него заскрежена халба светла бира.
Тод беше толкова добре поставен, че можеше да черпи когото си пожелае, затова Марк не беше плащал от години.
Студентите бяха заминали и в бара беше тихо. Тод се облегна на лакти и попита:
— Е, как са нещата?
— Ами цял следобед бях в „Нес Скелтън“ и подреждах в копирния център документи, които никой няма да прочете. Тъпа работа. Дори правните асистенти си вирят носа пред мен. Мразя това място, а още дори не са ме взели на работа.
— Още ли нямаш договор?
— Не, и с всеки изминал ден ситуацията става по-неясна.
Тод отпи набързо от халбата си, която държеше под барплота. Въпреки добрата си позиция не биваше да пие по време на работа, но шефа му го нямаше.
— Е, как беше Коледа в дома на семейство Фрейзиър?
— Хо-хо-хо. Издържах десет нещастни дни и си плюх на петите. Ами ти?
— Три дни, после дългът ме призова и се върнах на работа. Как е Луи?
— Сериозните обвинения остават, вероятността да влезе в затвора също. Би трябвало да ми е жал за него, но е трудно да съчувстваш на човек, който половин ден спи и половин ден се излежава на канапето, гледа „Съдия Джуди“ и се оплаква от електронната гривна на глезена си. Горката ми майка!
— Много строго го съдиш.