Новият посетител седна на пейката в ляво от мен. Без никакво притеснение бръкна в кофата за отпадъци, извади някакви омазнени хартии. В тях имаше недоизядени парчета от баница. Това му беше и целта. Деликатно ги разположи на масата и започна да яде бавно, без да бърза. Колко ли бездомници се прехранват в тая закусвалня? Никой не ги гонеше. Продавачките бяха улисани в работа защото оборота беше голям. Сега в тези ледени зимни дни, те идваха, вземаха онова от което имаха жизнена нужда и си тръгваха.
Да си призная, баничките бяха чудесни. На същото мнение май бяха старецът-пенсионер и тинейджъра-бездомник.
Дните около Коледа се оказаха напрегнати за мен. Трябваше да пропътувам няколко далечни командировки, да свърша някои неотложни работи без които една година не може да се приключи. В деня преди Бъдни вечер успях най-сетне да се освободя и да мина през центъра на града за да купя задължителните коледни подаръци. Маршрутът ми бе отново край градското кино.
И друг път съм ги виждал на същото място, но сега беше някак по-живописно и по тържествено. Думата ми е за уличните музиканти, срещани във всеки по-голям град. Всичките те се прехранваха със свирене и пеене. Тоя музикант явно беше от някакво близко село. Строен млад мъж, небръснат и неподстриган, навлечен в стара зимна шуба от шейсетте години разтягаше малък акордеон. Опитваше се да свири хората на Дико Илиев. В тоя момент тъкмо спрягаше Дунавското хоро. Беше се така увлякъл, че при трудните моменти се накланяше ту наляво, ту надясно с едничкото желание да изсвири вярно нотите. Потропваше живичко с десния крак, спираше за да си поеме дъх и след туй продължаваше с нов ентусиазъм.
Аз, разбирате ли, от всички хора на Дико Илиев най-харесвам Дунавското. Дори си го бях инсталирал като зовяща мелодия в джиесема. Поради тая причина спрях да да го изслушам. Сърцето ми затупка въпреки фалшивите акорди. Е-е-е-х, няма по-добро хоро от това Дунавско хоро!
Посрещна ме още една изненада. До изправения музикант беше приклекнал оня, същия тинейджър от баничарницата. Тя се мъдреше точно отсреща, така че той си беше като у дома. Познах го по мръсно бялата качулка на якето която му придаваше вида на монах-капуцин. Интересното в случая бе, че „капуцинът“ се вживяваше в ролята на барабанчик. Беше сложил пред себе си един празен кашон от велпапе и биеше по него унесено и ритмично в такт с акордите на Дунавското…
Бях извън себе си от възторг. Двамата музиканти — непрофесионалисти се надпреварваха да веселят народа и да припечелват за баничка. Бяха толкова ентусиазирани, че не забелязваха хапещия коледен студ. Единият разтягаше меха на акоредона и правеше чупки в кръста, а другия с подсмърчане удряше кашона. Този импровизиран барабан беше на път съвсем да се продъни и да изгуби акустичните си свойства.
Е, нямаше начин! На това Дунавско не можех да устоя, ама по никакъв начин! Приближих се, бръкнах в поизпразнения си джоб, напипах металното левче и го пуснах в съвсем празната консервена кутия. Последва бурно разтягане на акордеона и усилен ритъм на барабана. Вдигнах десния палец нагоре за луд късмет и се отдалечих. Уличният музикант беше започнал ново хоро. То обаче не беше така добре репетирано и поради това само дразнеше слуха. Абе без тренировки нищо не става, дори и уличното свирене.
Коледните подаръците бяха купени от моя милост, след туй раздадени с дежурните целувки и благопожелания, а с това и Коледата отмина.
Тези дни от годината обичам най-много, защото се завихрят някакви безбройни банкети. Разточват се едни безкрайни празнични дни та човек не може да си поеме дъх. Дори да се опитваш да свършиш някаква служебна работа, нищо не излиза. Умът, съзнанието и духа на човек са насочени в обичайната празнична посока, тоест към мръвки, вино, трапези, песни и т.н. Тук ще се вдигне наздравица, там ще се гръмне с пиратка за да се чуе и усети че нещо става.
Какво ли можеше да стане при тая икономическа криза? И аз това понякога се питам? Но съм забелязал, че колкото човек по-няма пари толкова му е по-весело. Всеки яде и пие като за последно, като за пред свършек на света. Така де! Българи сме! И живеем не къде, а на Балканите. Колкото и да няма пари българина, от заем ще вземе, в черква свещ ще палне, мръвчица ще запече и винце ще пийне.