Адам Хол
Баракуда
1.
Мълчание
— После започнаха да… — подхвана Фишер.
Ние чакахме.
Беше седнал като ученик — с прибрани крака и наведена глава.
Трябваше да кажа не, зает съм или нещо подобно. Не е по моята специалност.
Беше много тихо. Тилсън не ме поглеждаме, докато чакахме — зяпаше в тавана, превит на стола си с палци, закачени като куки на джобовете му. Не искаше да…
— За какъв дявол трябва да ви разказвам?
Беше изречено с приглушен вик и ние бързо извърнахме глави и погледнахме към Фишер. Аз казах:
— Не си длъжен. Ние не…
— Искате да изцедите всичко от мен… — Беше почти през сълзи, със задавен глас, кокалчетата на пръстите му бяха побелели, а по брадичката му имаше слюнка. Господи, на колко ли беше — двадесет и две, двадесет и три? — Искате да си припомня отново цялата гадост заради вас…
— Не, не е така — казах и се приближих към него, като клекнах, за да бъда по-ниско и да го плаша по-малко, да се концентрира върху мен и да забрави, че Тилсън е тук и сме двама срещу един. — Искаме само да знаем как се чувствуваш сега, след като всичко свърши и си се върнал здрав и читав. Просто какво мислиш за бъдещето, това е всичко.
Проблемът бе, че той искаше да знае какво мислим ние и не разбираше, че това изобщо няма връзка с въпроса. А въпросът е следният: какво остава от човек на неговата възраст, ако го изпратиш в Бейрут с първата му задача и там го вкарат в лагер, пускат му сто и двадесет волта през тестисите и го държат буден в продължение на шест дни, докато проговори. После той намира дупка в телената ограда, качва се на американски военен камион и се завръща в Лондон? Има ли нещо годно за по-нататъшна употреба?
— Не се притесняваме… — подхвана Тилсън, но аз го прекъснах:
— Не си могъл да им кажеш нищо важно и това е…
— Казах им всичко.
— Знам, но нямаше нищо значимо и не се тревожим. — Не му казах, че неопитен агент-детектив не се изпраща на мисия с багаж в главата, до който си струва да се докопаш. Трябва да спасим каквото е останало от гордостта му.
Сега беше седнал върху дланите си и се люлееше отгоре им, сякаш току-що са го пернали с линийка по кокалчетата — ах, тези ученически години, тези проклети ученически години, остават ти за цял живот. Очите му обаче вече не бяха здраво затворени и ме гледаше с търпението на хванато в капан животно, очакващо да види какво ще направя — ще го убия ли, или ще го пусна да си върви.
— Всичко — прошепна.
— Повечето го правим — казах аз.
Тилсън се размърда на стола, като го накара да изскърца, и аз реших, че ще трябва по някакъв начин да го принудя да мълчи, ако има намерение отново да заговори. Беше ме хванал на излизане от служебното кафене преди около половин час: Фишер се бил върнал от Бейрут току-що и не бил добре, ще имам ли нещо против да помогна и така нататък. Тилсън го бяха преместили в отдела по отчетите и според мен си разбираше от работата, но не беше съвсем наясно как трябва да постъпи с един рухнал психически ученик. И аз не бях, но предполагах, че му е нужен някой, който е минавал по същия път навремето, а след като Тилсън ме ангажира с тази работа, предпочитах да я свърша сам.
— Това не е вярно — каза Фишер отново шепнешком.
— Правил съм го и аз. — Не е абсолютно вярно, но ще му помогне.
— Ти?
„Той те мисли за Господ“ — ми каза Тилсън по пътя насам. Новите младоци трябва да имат своите митични герои и ние никога не им разказваме за окапалите круши, защото им е нужна вяра, без която изобщо няма да тръгнат за там.
— В този занаят — казах аз — не очакват от нас да бъдем свръхчовеци. От нас искат да се опитаме да издържим, а ти издържа цяла седмица и на всичко отгоре успя сам да избягаш и да се върнеш тук. Считаме, че това е…
— Знаеш ли какво ми правиха?
— Да, но това е…
— Недей да се тревожиш — чух да казва Тилсън и се изправих на крака, понеже Фишер се надигаше от стола, който отхвръкна назад и се удари в пода. Стоеше със заровено в шепи лице и трепереше силно, а много от онова, което казваше, се губеше в хлипове.
— Казаха ми… никога няма да видя… отново майка си… светлина в очите ми… после те… жици по цялото ми тяло… непрекъснато крещях… спирах, но те продължаваха отново и отново… спринцовка с нещо в нея… заразяват ме със СПИН… нещо, знаеш ли какво? Можеше да ме изядат…
Звучеше познато. Изпитваш това чувство след време, когато няма какво повече да ти направят — вече не приличат на хора, превръщат се в твари с огромни челюсти и навлизаш в последната фаза, в която изгубваш собственото си аз и очакваш да те погълнат. „Най-лошият страх — беше ми казал инструкторът в Норфък — е да не би да те кастрират.“ Трябваше да изпълня пет мисии, докато разбера, че не е бил прав — най-лошият страх е да не бъдеш унищожен, изяден, погълнат.