— … Познанията му за междуособните борби за власт в Кремъл са далеч по-задълбочени, отколкото сме виждали в който и да е досегашен президент на Съединените щати — наистина благодарение на частичното повдигане на завесата от гласността, но Джъд забелязва всичките им ходове. Само че… — той махна с ръка във въздуха и този път усмивката му беше тъжна, — само че политиката не е в твоята кошница. Аз те отегчавам до смърт. Слушай, мога ли да ти помогна с нещо в мисията?
— Не е точно…
— Добре де, задачата. — Тъмните му очи се присвиха в усмивка. Устните, даже и зъбите, се опитваха да засвидетелстват приятелство — фалшиво свидетелство.
— Много любезно от твоя страна.
Казах го веднага, но се наложи да мисля много бързо, защото той ме заблуждаваше на всяка дума — крайно недопустимо е за който и да е агент-детектив да предлага помощ на някой от колегите си, защото, когато се разкрие монитор за нова мисия, тя попада под ограничения, става неприкосновена, а инструкциите са свръхсекретни и изцяло устни с изключение на картите, задграничния паспорт и съответните документи. Същото важи и за задачите и всяко официално начинание на бюрото, изискващо псевдоним за изпълнителя и кодово наименование. Обаче му казах, че е щедро от негова страна да предлага помощта си, защото очевидно очакваше такъв отговор.
Повярвай ми, той не съзнаваше, че това, което казва, е напълно неуместно, а аз инстинктивно почувствах, че не бива да му го напомням.
Започнах да се потя, но не от горещината в стаята, а от напрежение. У Проктър имаше нещо стряскащо объркано и се налагаше да разговарям с него като с непознат, да се нагаждам към него, а това малко напомняше игра на руска рулетка, защото първата погрешна дума би могла да улучи заредената камера в револвера. Вече знам защо Кроудър е избрал да изпрати елитен агент-детектив — някой като Фишер би провалил всичко, преди да е разбрал какво става.
„Бих разговарял с него много внимателно.“
Монк.
Точно така. Бях казал на този човек причината за пребиваването ми тук и той не я прие: „Не е по обичайната ти специалност.“ След минута или две щеше да се върне на темата, вече се беше върнал — „да ти помогна“ и така нататък. Вече бях абсолютно сигурен, че всяка казана от мен дума се записва на лента. „Не е изключено да е завербуван“ — отчитам го.
Някъде се хлопна капак на прозорец. С отминаването на епицентъра вятърът отново се усилваше и нощта над града ставаше бурна.
Внимавах за всяка дума, а потта се лееше, защото този човек също бе елитен агент и бе преминал през Норфък, обучен бе да разпитва, преминал е през дузина значими операции, имаше достатъчно опит и умение да застане с лице към някого в стаята, да го вкара в минно поле от клопки и примки от непрекъснати въпроси, като се усмихва приветливо и измамно под светлината на висящата лампа.
— Разкажи ми за задачата си — каза той.
Хлопване на капак от прозорец.
3.
Контакт
Една керемида се разби и парчетата изсвистяха покрай лицето ми в мрака. Движех се плътно до сградите и не исках да пресека улицата, макар отсрещната страна да бе на завет, защото вятърът носеше всякакви боклуци, а беше трудно да се забележи падащ предмет през поройния дъжд. Бурята бе извадила от строя електроцентралата, която захранваше този район, и единствената светлина идваше от малкото закъснели коли, бързащи да се приберат.
Проктър бе опитал да повика такси на няколко телефона, но не отговаряха.
Нещо се удари в голяма витрина и стъклото се пръсна като бомба. Аз се присвих и застанах до един вход с гръб към улицата, накиснат от дъжда. Вихърът подхвана стъклените отломки и ги замята из въздуха. Една кола мина покрай входа, като си пробиваше път през поривите, хвърляше лъчи сребриста светлина и газеше в пороя, заливащ отводнителните шахти. Жена изпищя някъде, предполагам в колата, от уплаха или възбуда, а вятърът разпиля звука.
До хотела оставаше по-малко от половин миля. Върнах се на тротоара с приведена глава, наклонен срещу силния дъжд, с длан на лицето, понеже душ от боклуци ме блъсна със силата на шрапнел. Чуха се сирени и в далечината се показаха мигащите червени светлини на една пожарна, която прелетя през кръстовището, където полицейска кола й бе направила заслон.
Задача. Той постоянно повтаряше задача само защото му бях казал, че не изпълнявам истинска мисия.
Приведох се срещу един силен порив на вятъра, дъждът плющеше. Фарове хвърлиха сянката ми пред мен върху отрупания с боклук тротоар. Последва шум от мотор и внезапно провикване: „Искате ли да се качите?“ — и отново набра скорост, след като с жестове казах: „Не, благодаря.“ Не беше лесно. Сигурно съм изглеждал като мокро плашило, опитващо се да прогони птиците. Хотелът вече беше на половин пресечка и аз затичах бавно, за да намаля шанса да получа нещо наистина смъртоносно по главата…