Бе настанал моментът за молитва от все сърце.
„… Хелстром е пресметнал, че ще са необходими някъде около дванадесет месеца непрекъсната сублиминална сугестия, за да вградим главната схема в подсъзнанието на президента и ако това ви се струва прекалено дълъг път, трябва да си спомните, че промените, които предвиждаме в обществените взаимоотношения на човечеството, са по-значителни от всичко виждано досега от началото на човешката история.“
Тънък лъч светлина се промъкна от щорите към балатума и в него се зареяха дребни точици прах, които светваха внезапно и угасваха, след като го прекосят — микроскопично подобие на съзвездие, в което всяка звезда се движи от светло към тъмно, от живота към смъртта.
„… Трябва да имаме предвид, че в Кремъл има известни групировки, на които, меко казано, не може да се разчита да подкрепят с влиянието си нашия проект. Започваме да подозираме, че англичанинът Проктър може би се опитва да злоупотреби с доверието ни и да работи за тези групировки в ролята на това, което се нарича двоен агент. Споразумяхме се да ликвидираме този проблем при първа възможност.“
Последва пауза, остана ни само потокът от статично прашене и смущения. Погледнах към Паркс.
— Започваме да ги губим — каза той.
— Увеличи звука. Да шуми или каквото ще. Не изпускай звука!
„… Джоплин, можете ли да ни уверите, че Великобритания ще се присъедини към нашите планове?“
„Мога да ви уверя, че щом президентът Джъд убеди Съединените щати… и края на войната с… няма да има избор, освен да се присъедини… За Европа ще е невъзможно да остане на своите… мащабните размери на това начинание, но… при положение, че… можем да приемем… без да… интересите на военните… когато… компромис… начало… само ако…“
Шумотевица. Оглушителна шумотевица заля стаята, когато Паркс пусна усилвателите докрай и отправи поглед към мен. Вдигнах ръка и той изключи канала.
— Остави другите да работят, докато издържат — казах аз. — Можеш ли да започнеш през това време да правиш копия на тази?
— Колко?
— Шест.
— Не е проблем.
Последният предавател заглъхна малко след един часа, Паркс чукна един бутон и вече чувахме само как кучето дращи в кухнята да излезе.
— Звучи като доста сериозен материал — каза колебливо Паркс. — Това ли ти трябваше?
Предполагам, че съм бил малко замаян и все още несъвсем способен да оценя какво има на онази лента, защото казах само:
— Какво? Да, струва ми се. Слушай, има ли начин този всичкият материал да бъде изтрит тук или по пътя?
— Ще се погрижа. Ще ги поставя в екранирана кутия, ако това имаш предвид.
— Да, направи го. Точно така. Работи върху тях, все едно че са заредена бомба, защото в голяма степен са точно това.
Половин час по-късно го попитах мога ли да използувам телефона и той ми показа къде се намира.
Дори не се бях опитвал да пресмятам риска, но естествено някъде в дъното на съзнанието си разбирах, че е ужасен. Това беше работа, която трябваше да се свърши, така че в известен смисъл нещата се опростяваха.
25.
Момичета
Черният кадилак стоеше до бордюра вече над петнадесет минути, без никой да слезе от него.
Улицата беше тиха, с жилищни сгради. Имаше други паркирани коли под лампите или в сенките между тях. Бях пристигнал преди тридесет минути. След като вече бях дошъл, можех само да чакам. Исках да видя лицето му, да съм сигурен, че е тук.
Ако не беше вътре, ако в черния кадилак имаше някой друг, щях да сляза от колата и да закрача надолу по улицата под нечий обстрел. Това ми беше ясно.
Преди час наех един линкълн от „Авис“ — не търсех нищо бързо, понеже няма да ходим никъде, просто кола, която Проктър би забелязал лесно, ако дойде. Очаквах.
Обадих му се по телефона от апартамента на Паркс и му предложих среща. Не зададе въпроси — той е професионалист и знае три неща. Първо — че не се опитвам да го измъкна от „Контеса“ и да го вкарам в капан, защото нямах надежда за успех при тежковъоръжената охрана, която Туфексис ще разположи по негова молба. Второ — не бих предложил среща, ако няма да му кажа нещо, което го интересува, и то в такава степен, че ще реши да пощади живота ми. Трето — че съм готов да предоставя същия този живот в ръцете му, иначе изобщо нямаше да бъда тук.
Оставаха шест минути до уговореното време. След шест минути щях да разбера какво е намислил да прави, а вариантите бяха само два: той или седи в кадилака и ще прекоси улицата, за да се срещнем, или ме е излъгал, че ще дойде, като е казал на Туфексис, че трябва да бъда убит тук и в този час.
Ако в следващите шест минути се опитах да се измъкна с колата, щях да отнеса един залп още преди да съм изминал петнадесет метра. Същото щеше да стане, ако тръгнех нагоре по улицата и Проктър не е тук.