Кадилакът беше пристигнал с ескорт от пет коли, две от които бронирани, с по-широки колонки между вратите от стандартните модели, с цветни стъкла, масивни предни брони и гуми за тежък терен.
Пет минути.
Дори ако е тук и се срещнем и разговаряме, може да не прояви интерес към това, което му казвам. Може да не повярва, да го обори или да не обърне внимание, а когато си тръгва, да даде сигнала за убийството: не би оставил възможност като тази да отлети.
Четири минути.
Съществуваше и друг риск. Дори ако това, което му кажа, му направи впечатление и го заинтересува дотолкова, че да ме остави жив заради собствения му интерес, той може да се окаже до такава степен безнадежден, натъпкан със сублиминални указания или пък опиянен от кокаина, че да се държи нелогично, каквото вече са го забелязали да прави на борда на „Контеса“, ако се съди по записите.
Мисля, че други рискове нямаше. Може да е имало, но да не съм ги предвидил. Вече бях много изморен, опасно изморен и си играех с късмета.
„Вече не можеш да се измъкнеш, дори и да искаш.“
„Знам, млъквай!“
„Заклещен си в капана.“
„Нямаше друг начин. Остави ме на мира!“
„В мига, в който излезеш от колата…“
„За бога, остави ме на мира!“
Познато усещане.
Три минути, две, една.
Познатото усещане — мраз около гръбнака, космите по тила се изправят, дишането става по-бързо и пулсът се учестява. Вече толкова пъти съм го изпитвал, но не можах да свикна с него. Винаги се чувствах зле, устата ми пресъхваше, очите ми готови да трепнат при най-лекото изпращяване на клонче или изскърцване на врата, или щракването на затвора на пушка. Тридесет секунди, времето се проточва, почти спира.
Часовникът на таблото показва девет. Часът е девет, а няма никакво движение, никой не слиза от черния кадилак. „Да речем в девет“ — бе казал той и аз се съгласих, а сега е девет — определеният час. Сега от мен зависи колко дълго ще чакам, преди да разбера, че не е дошъл, преди да взема решение да сложа край, като запаля мотора и потегля, подлагайки се на залп от смъртоносна градушка: финито, в края на краищата ти се оказа глупак. Можеше да си отидеш вкъщи, бяха ти приготвили самолет. Градушката раздробява предното стъкло, забива се в каросерията, в главата ми, в лицето, в дробовете. Глупак! В крайна сметка ражда се по един човек на всеки…
Едната врата на кадилака се отваря.
Не е задължително. Не е задължително да бъде Проктър. Просто някой от хората на Туфексис…
Само един. Слиза само един човек, тръшва вратата, поглежда насам и тръгва. Проктър. Ръцете му висят свободно отстрани. Не виждах лицето му, но разпознавам хората по походката им и това беше Джордж Проктър. Слязох от колата, затворих вратата и тръгнах по тротоара, като вдигах краката си с усилие. Трябваше да използвам волята си, за да ги повдигам и спускам надолу, чувствах се като марионетка. Дали ми личеше? Чувствах се като марионетка с отпуснати конци. Стъпка по стъпка, стъпка по стъпка. Ще стигнеш. Тук-таме листа под краката ми. Дърветата образуваха висока зелена вълна на фона на осветеното от града небе. Сенките бяха достатъчно тъмни, за да скрият…
— Ще трябва да бъдеш послушен — каза Проктър и спря пред мен.
— Какво? Казах ти да дойдеш сам. Не чуваш добре.
Разглеждаше ме, тъмните му очи блещукаха под присвитите клепачи, пълните устни се изкривиха във фалшива усмивка:
— Май не си много добре.
— Обикновено разстройство.
Не се засмя.
— Нямам много време.
Отидох и облегнах гърба си на металната градинска ограда. Цъфналите хибискуси изглеждаха червени под светлината от лампите. Повдигнах единия си крак и го подпрях на ниската каменна основа. Как да започна? Откъде да започна?
— Знаеш, че не съм те извикал тук, за да ти губя времето, Проктър, както и моето. За това по-добре ме изслушай, защото всичко е истина. — Извърнах глава и видях застанали до колите си хора. Погледнах в другата посока: същата работа — малка армия. Само исках да се уверя, че съм бил прав. Поискал е от Туфексис да докара тук една малка армия. — Някога ти беше много добър, първокласен. Изпълнихме две големи операции заедно, нали така? После малко не ти провървя с онзи куршум, който те извади от строя, и ти започна да се чувстваш така дяволски унижен, че накрая прибягна към наркотиците и се остави на руснаците да те завербуват, а сега си затънал до гуша в онези фъшкии, които се опитват да пробутват от „Контеса“. Това е самата истина. Слушаш ли ме?
— Много внимателно.
Очите му блестяха силно. Не от гняв или нещо подобно, а по-лошо — от удоволствие.