— Няма много за казване — обясних на Проктър. — Още не са ме инструктирали.
— Ясно — отвърна той със сияйна разбираща усмивка. Очите му леко блещукаха между миглите, половината от лицето му бе в сянката на лампата. — Обаче съм сигурен, че ще се окаже доста интересно.
— Едва ли…
— Мисля, че не са изпратили тук човек като теб да свърши някоя дребна работа. Изненадан съм… — отпи нова глътка уиски, — изненадан съм, че не съм го подушил досега. В края на краищата това е моят участък.
— Потънало е в шумотевицата. — Така наричат в „Сигнали“ претоварените съобщения. Насау и полуостров Флорида съставляват гъста мрежа, която има отделна секция от монитори в бюрото, понеже радиостанциите в Съединените щати образуват основната централа за обмен на информация между Лондон и Южна Америка, а близостта на Куба предлага златна жила от съобщителни връзки за подслушване и анализ, даващи поглед върху интересите на Москва в района.
— Много съм добър в избирателното слушане на шумотевицата — каза Проктър с увиснала брадичка.
— От Кроудър разбрах, че са много доволни. — Грешка, но беше твърде…
— Аз държа връзка с Бракнел.
— Той се отчита на Кроудър. — Това беше истина и той го знаеше, обаче ме приближи до целта и реших да използувам възможността. — Още ли се чувстваш доволен тук?
Замълча за момент, усмивката вече я нямаше:
— За това ли си дошъл в действителност?
— Не съм сигурен, че е заради теб. — Потта щипеше по кожата ми.
Не съществуваше опасност, разбира се, поне физическа, освен ако не носеше в себе си пистолет и не съм нахълтал в капана. „Не е изключено да е завербуван“ — гадна дума, страшна в своя нюанс на обръщане, разкриващо друго лице, някога приятелско, сега на враг; на захвърлено доверие и внезапно родило се предателство; на подлост. Не мислех, че ако Проктър е бил завербуван, съществуваха основания да ме вкара в каквато и да е клопка, поне не физически — не бях обзет чак толкова от страхова невроза. Все пак в известен смисъл можеше да се получи и по-лошо от това — вероятно се движех в територия, където бих могъл да се изгубя, без да имам време да забележа опасността.
Поне знаех, че Москва не е замесена. Проктър изобщо не ги харесваше онези оттатък, откакто го бяха затворили за пет седмици в психиатрично отделение с цел да го пречупят и да се разприказва. Нужни му бяха шест месеца, докато преодолее шока. Може обаче до него да се е добрала някоя от поне стоте международни фракции, нуждаещи се от човек с неговия опит, а в днешни времена дават големи пари и момичетата са далеч по-хитри.
Коя ли е Моник?
— Просто ми хрумна, че може да са те изпратили тук — каза Проктър, — за да провериш какво правя.
Играеше открито. Нужно ми беше време, а нямах такова:
— Не е точно това. Помолиха ме да те навестя, докато съм тук по проблема с Кастро, да видя доволен ли си.
Леко наклони глава:
— Така ли го формулираха?
— Не. Каза го Кроудър. Нарече го психологическа оценка — познаваш проклетия Кроудър.
След кратко мълчание каза:
— Ясно. — Тонът му сега беше леден и даже фалшивата лъчезарна усмивка повяхваше. — А защо ще иска ти да ми правиш психологическа оценка?
— Според мен има някаква логика. Иначе щях да му кажа да натовари някой друг с това — Чейни е още в този район. С теб изпълнихме заедно няколко задачи, така че те познавам по-добре от повечето хора — това бяха мотивите им.
Но сега разбрах, че не съм прав. Аз познавах Проктър, не този човек. Това не беше Проктър. Държах се много внимателно с него, трябваше да слушам с всеки нерв и да внимавам за всяка дума. Нямах време да мисля какво се е случило с него, но очевидният отговор беше наркотици.
— Познаваш ме по-добре от повечето хора — каза той. — Мислиш ли, че това е вярно?
— В нашия занаят никой не познава другия достатъчно добре, нали? Това е относително. Виж, ако предпочиташ Чейни или някой друг да разговаря с теб, трябва само да се свържеш с Кроудър. Не съм се молил за тази работа.
— Точно така. — Стана рязко и се заразхожда наоколо с палци, закачени като куки на джобовете на износените му дънки, сянката му връхлиташе върху стената, когато минаваше покрай висящите лампи. — Да видиш дали съм доволен, да, така го формулираш ти, не Кроудър. — Той се извъртя, за да погледне надолу към мен. — Но защо да не съм доволен?
Аз също станах, понеже бяхме горе-долу от един калибър и не ми се искаше да се окажа на пода, ако реши да започне нещо. Тонът му беше тих и враждебен и ако е употребил от „ангелския прах“ или нещо подобно, може внезапно да пламне.