— Разбирай го така, Проктър: свикнал си с напрегнатата активност в мисиите и беше много добър — дотолкова те познавам. След случката с куршума вършиш нещо, което се равнява на чиновническа работа и, да си призная, ако се бе случило с мен, досега щяха да ми изгорят бушоните.
Рязко се приближи до мен и ме гледаше с блясък между миглите:
— Имам ли вид, че ще ми изгорят бушоните?
— На теб не ти личи.
Само че не беше вярно — личеше много ясно, бе изгубил способността да си владее нервите. В „Чардаш“ и „Фар“ двамата бяхме толкова близо до онзи свят, както никога, но през цялото време лицето му беше като маска. Дори когато го изведоха от стаята за разпити в Загреб, той погледна назад към мен с абсолютно спокойни очи, а това, което казваха, беше съвсем ясно, но само за мен: „Не се тревожи, не откриха хапчето.“ Капсулата с цианкалий, незабавният изход.
— Тогава позволи ми да те уверя — каза той с изострен акцент, — че няма да ми изгорят бушоните. Тук се чувствам много добре и съм уверен, че Кроудър е доволен от продукта, който изпращам.
Замаяната му глава се обърна, когато капакът на прозореца се тресна отново и някъде на улицата се разби стъкло. Вятърът се усилваше и свиреше под вратата.
— Пак започва. — Тонът на Проктър изведнъж стана нормален. Той отиде до телефона, клекна, набра някакъв номер и погледна към мен. — Казваш, че хотелът ти е на десет минути оттук?
— Да.
— Пеш или с кола? — Казах пеш, оттатък вдигнаха телефона и той ги помоли да изпратят такси, но явно без успех. Опита още няколко номера, като гледаше в бележника до телефона, и после стана. — Малко позакъсняхме, всички са се прибрали. — Погледна часовника си. — Бих те поканил да останеш на спагети или нещо друго, но…
— Трябва да си тръгвам. — „Няма да се бавя“, бе казал той на жената по телефона.
— Тогава да поддържаме връзка. — Тонът отново беше нормален, никаква следа от враждебност, без лъчезарна усмивка. Подейства ми успокоително — сякаш изведнъж разговарях с някой друг.
— Така да направим — отвърнах аз. Той дойде с мен до вратата. — Междувременно ще им кажа, че си напълно доволен, нали така?
След кратка пауза отговори:
— Напълно доволен. — Като че ли не беше сигурен за какво говори, но чувстваше, че това е правилният отговор.
Дъждът заваля скоро след като си тръгнах, но нямах избор. Обаче през по-голямата част от пътя почти не се сещах, че ме мокри, понеже възможността да получа нещо фатално по главата бе по-голямо притеснение — наред с това и мисълта, че бюрото има един информатор, който работи в много важна мрежа за сведения и преживява някаква личностна промяна.
Имаше и нещо по-лошо, нещо до голяма степен страшно, което не можех съвсем да определя. Дъждът плющеше по улиците и сирените пак завиха в далечината. Когато неосветената фасада на хотела се изправи срещу мен, смразяващата истина нахлу в съзнанието ми и аз прекъснах своя бяг, сякаш се бях ударил в нещо.
Проктър не само бе започнал да изживява някаква личностна промяна. Имаше и друго — той не я осъзнаваше.
Червената лампичка на телефона в хотелската стая мигаше и аз попитах има ли оставени съобщения. Имаше само едно. Името бе господин Джоунс, кодово название на бюрото, и само един вътрешен номер — 59. Набрах кода за пряк международен разговор. В Лондон наближаваше 5,00 часът.
— На чисто ли сме?
Гласът на Холмс. Питаше дали има микрофони.
— Доколкото ми е известно.
Възможно бе да има много техника из цялото помещение, но не ми се вярваше, понеже смених стаята още с пристигането си — рутинна процедура.
— Има няколко неща — каза Холмс. — Господин К. искаше да ти ги каже лично, но се е получила засечка с „Кученце“ и сега е пред монитора. Първото е, че иска да посрещнеш Ферис. Той е…
— Кажи го по букви! — Имаше малко пращене, но линията не беше съвсем лоша — просто исках да съм напълно сигурен. Той ми го каза буква по буква и тръпка премина по нервите ми.
Ферис.
— Пристига в Маями след тридесет минути по ваше време — каза Холмс, — ако тази буря не продължава още. Спря ли?
— Вече откриха полетите.
— Добре, той е с „Бритиш Еъруейз“, полет 293, директно от „Хийтроу“. Съжалявам, че не можах да ти кажа по-рано, но те нямаше. Можеш ли да го посрещнеш?
— Да. Сам ли е?
— Точно така. — Тонът му бе прекалено небрежен — Холмс обича да се изразява двусмислено в момент на напрежение и знаеше отлично как съм реагирал на името на Ферис. Той беше един от елитните ръководители на операции и го изпращаха да се занимава само със значителни неща. Единственият оперативен ръководител, когото винаги съм искал, но невинаги съм имал. — Второто нещо е, че пуснахме нов монитор — „Баракуда“ — и той е за теб.