Отговорих по-бързо, отколкото възнамерявах:
— Още не съм подписал.
— Поръчах да изпратят някого — каза Ферис.
— Някого?
— Да изпълни формалностите и да вземе подписа ти. — Наблюдаваше ме непрекъснато, на устните му бе изписано задоволство — усмивка, но не съвсем, почти съм сигурен, че изглежда така, когато се забавлява с удушване на мишки. — Само че очаквам още въпроси, докато дойде.
Отпих още вода; нервите си имат своя собствена жажда.
— Може да се окаже, че само му губиш времето.
— Възможно е. Като резерва сме подготвили Медик — тази нощ го изтеглиха от Щутгарт.
— Медик го бива — казах, без много да му мисля, — при положение че успее да устиска мускулите на сфинктера си, когато стане напечено.
Този Ферис, да знаеш, се смее през зъби, като змийско съскане.
— Въпросите — каза той и погледна часовника си.
Все пак не ми харесваше. Да, точно така, това бе часът на истината, през който преминаваме всички, когато ни предложат мисия, а той никога не е лек, понеже трябва да решиш дали да играеш на сигурно и да я откажеш, като изчакаш да излезе нещо по-привлекателно, или да вземеш писалката, примирявайки се с голямата вероятност да попаднеш под нечий мерник, да влезеш прекалено бързо в някой завой или да се строполиш на пода, преди да са се усетили за капсулата и да я изтръгнат от устата ти. Часът на истината, да, а също така и границата, от която няма връщане назад.
Този път обаче нервите ми бяха по-опънати от обикновено, без да знам защо. По-точно, знаех, но не исках да си го призная. Още не.
Да, въпросите.
— Добре, какъв район покрива „Баракуда“?
— Карибския.
— Изцяло моя ли е?
— Изцяло.
— Ако работата е толкова сериозна, колкото казваш, би трябвало да действат и паралелни операции.
— Да, в Цюрих, Кейптаун и Хонконг, но те са финансови и политически, не са активни.
Това означаваше, че действието се развива зад затворените врати от тиково дърво и в частните многонационални клубове, а не по среднощните улици и в стаите за разпити.
— Аз единственият активен агент ли съм в цялото начинание?
— Да, но недей да си вириш носа. Ръководител е „Голямото бюро“, в „Сигнали“ е Кроудър, а аз съм ти оперативен ръководител. Разбира се, можеш да получиш всякакъв вид помощ, от която имаш нужда, без ограничения. Случаят е първа категория.
Мисля, че трябваше да го очаквам, щом Шепли и Кроудър са на монитора в Лондон, а тук с мен е Ферис, но бях изненадан и впечатлен, защото първа категория осигурява на агент-детектива пълна подкрепа и обезпечение — свързочни средства, куриери, стратегически разположени военизирани медицински групи и връзки с местното британско посолство или консулство, както и дипломатически имунитет в случай на неизбежно нарушаване на законите в съответната държава.
На твърде малко първокласни агент-детективи е предлагана първа категория: Торн, Фосдик, Барет и, струва ми се, Тасман, понеже мисия от такава величина не е често явление.
— Не искам помощ — казах на Ферис и допих чашата с вода.
— Струва ти се прекалено разточително ли? — Наблюдаваше ме внимателно. — Даже и при твоята арогантност?
Не се хванах на заяждането му:
— Става голяма навалица. Чуй ме, Ферис, не съм се променил и знаеш, че мога да работя само ако вие, копелета, ме оставите на мира. — В тона ми нямаше раздразнение, но държах да ме разбере правилно.
— А ако наистина имаш нужда от помощ?
— Тогава по-добре да сте наблизо.
— Е, приятно е — каза той — да знаем, че ти създаваме някакво успокоение, макар да не искаш да го признаеш.
— Дрън-дрън.
Опитваше се да ме предизвика, но не само за собствено удоволствие. Човекът, когото беше повикал да ми зачисли „Баракуда“, се очакваше всеки момент и Ферис ще иска да получи подписа ми незабавно, понеже, ако отклоня предложението, той ще трябва да докара Медик от Лондон, за да поеме щафетата, ако действително са подготвили този човек като резерва, в което малко се съмнявах. Нали знаеш, че и такъв номер могат да ти извъртят. Могат да разплетат всички нерви по тялото ти, стига това да отговаря на сценария им. Виждал съм как насила изстрелват човека на мисия с абсолютна сигурност, че когато изпълни задачата, няма да премине обратно границата жив. После направиха невъзможното и го върнаха все още функциониращ, като успяха да го разпитат съвсем навреме, преди да излезе и да се хвърли под един автобус.
Бюрото е свещеният бик, а главите ни, приятелю, никога не са достатъчно далеч от жертвения камък.