Обзе ме внезапен хлад и кожата ми настръхна, чувството ми за реалност постепенно отлиташе.
И едва доловимата миризма на пачули.
— Джъд ли? — казах бързо. — Ами Проктър е просто задръстен с тази идея — имате го на записа.
— Вярно. — Сякаш бе забравил.
Не беше забравил.
— Всъщност… — Бъди внимателен, много внимателен! — Както и да е, имате всичко на запис.
Ферис се бе обърнал настрани и аз казах на Тръскот:
— Да оформите документите ми ли сте дошли?
— Да. — Изглеждаше изненадан. Разбира се, Ферис би трябвало да му е казал. Просто се опитвах да подхвана разговор, докато чаках Ферис да се обърне пак. Исках да видя очите му. По кожата ми изби студена пот.
Тогава той ме погледна, но естествено не можах да забележа абсолютно нищо — не би допуснал някакво изражение в тях.
— Започва ли?
Сякаш нищо не бе се случило. Беше ли станало нещо, или само си въобразявах?
— Какво да започва?
Чувството за реалност бавно се връщаше.
— Мисията — отвърна той, като ме гледаше непрекъснато.
— Да. — Казах го, без да се замислям, но нямаше съмнение, защото не можех без него, без Ферис и бюрото, без помощта им. — Да, разбира се.
— Горещо е тук — рече той и се запъти към ключа за регулиране на температурата, като каза през рамото си: — Ако обичаш, изготви му документите.
Струва ми се, процедурата отнемаше десет или петнадесет минути, не си спомням — на този етап няма много за оформяне, само се подписват формуляри.
— Най-близки родственици?
Започнахме. Същевременно наблюдавах през коридора дали лицето на Ферис ще се появи в огледалото в банята, или в стъклото на окачения на стената морски пейзаж, понеже не исках да го погледна направо. Все пак най-лошото вече мина и за известно време нямаше да тормози мисълта ми — вероятно до през нощта в покоя на пълния мрак, когато в сънищата идват демоните…
— Същото завещание ли, сър?
— Какво беше последния път?
— Шордич, „Изморените съпруги“…
— Точно така, нека остане.
Така започнахме и до 1:00 бяхме приключили. Нямаше зачисляване на оръжие, не исках куриер, подкрепления и прочие. Подписах всичкия боклук.
Тръскот си тръгна, като поклащаше глава, чантата с документи под мишницата му изглеждаше прекалено голяма за него.
Преди да го оставя сам, Ферис каза:
— Като последна инструкция: първостепенната ти задача е да се вкопчиш в Проктър и да измъкнеш от него всичко, което можеш. Влез му под кожата и действай оттам. — Ръцете му бяха протегнати напред с разперени дълги пръсти. — Проктър е подходът, който трябва да имаме, преди изобщо да започнем „Баракуда“.
Отговорих, че разбирам.
Обаче на сутринта той се обади по телефона и каза, че Проктър е изчезнал. Обрал си крушите през нощта.
5.
Лангуста
Тя бе по-надълбоко от мен и гледаше нагоре през маската си.
Двама души са работили цяла нощ.
„Надолу“ — даваха знак ръцете й. Правех се, че не виждам. Съзерцавах безкрайните корали — много красиво и прочие.
Претърсили са целия апартамент с уреди за откриване на „хлебарки“ и не бяха намерили нищо, поне нищо негово. Само „хлебарката“, която Монк бе наредил да инсталират, без да ми каже. Вече бях спрял да се притеснявам за това, защото тази мисия нямаше да бъде като другите — поставили са я в първа категория и ще ме карат да се лутам из лабиринта като плъх, затова не можех да очаквам особени обноски.
„Надолу“ — казваше тя с ръце, окуражаваше ме, кимаше бавно, леката й коса се носеше по течението. Извих се и се спуснах към мястото, където ме чакаше, малко над пясъчното дъно. Манометърът показваше четири атмосфери. „Окей?“ — попита тя с насочени нагоре палци. Засуетих се привидно с циферблата и после кимнах: „Да, окей.“
Никога не бях виждал Ферис да задвижва нещата толкова бързо: беше свършил много работа, вкарвайки в действие хора незнайно откъде, изпращайки сигнали до Лондон и Монк, както и това, че ми каза да се преместя в „Кедрова гора“ на Саут Ривър и да се уверя, че не са ме проследили, когато стигна там — хотелът ми беше разкрит. Ферис бе наредил да съберат нещата ми и да ги занесат в новата квартира.
Тази сутрин бе приложил всички трикове от учебниците и се бе добрал до телефонните сметки на Проктър за последните три месеца. Прегледахме ги и открихме, че местният номер, на който е звънял най-често в периода от трети до деветнадесети август, е нейният, на Ким Харвестър — жената, която плуваше до мен и ме гледаше през маската с издължените си зеленикави очи.
„Добре, хайде да излизаме“ — ръцете й сочеха с длани нагоре, а плавниците й заработиха. Райетата на костюма й трепнаха на подводната светлина, косата й се изправи, а после се разпиля, когато забави, за да ме изчака. След това отново се изпъна от течението като светла морска трева.