Отговорих й, че обичам раци.
— В действителност това е буксир — каза Ким — и все още си е, макар че съм направила някои изменения.
Бяхме влезли на няколко мили, до предупредителните шамандури нарифа, и пуснахме котва.
— Беше на баща ми — единствената му голяма любов, като изключиш мене. Пет сантиметра дебели дъбови дъски върху двустранно бичен дъбов скелет. Боже мой, как са изработвали нещата навремето! Още е регистриран за крайбрежна и пристанищна работа. Умираш ли вече от глад?
— Не бързам.
— Първо трябва да ги уловя. В онзи шкаф има малко уиски. Или може би предпочиташ вино? Обслужвай се. — Тя влезе в една каюта и се появи в черни бикини. Закопчаваше сутиена и същевременно затвори вратата с босия си крак. — Не са ли красиви?
Бях се загледал в увеличените снимки на акули, окачени из цялата кабина. Отривайки се в мен, докато минаваше през тясното пространство, тя добави:
— Държах се грубо с теб на кея. Извинявай, но той наистина е абсолютен мерзавец. Няма да се бавя много. Може да кипнеш малко вода, ако искаш, ей в онази тенджера. Наполовина пълна.
Скочи през борда в идеална крива, без да разплиска вода. Поплавъкът на ранилото потрепваше върху малките вълнички.
Седях на сянка под брезентовия навес, който бе опънала зад кабината. Слънцето прежуряше от пладнешкото небе и палубата изпускаше миризма на катран. От моторната яхта, която бе пропълзяла от тази страна на рифа скоро след като пуснахме котва, отново проблесна бинокъл.
През нощта нещата се бяха развили по-добре, отколкото очаквах. Вещиците на Морфей бяха прогонени от телефонното обаждане на Ферис, с което ми съобщи, че Проктър е изчезнал, така че за сън и кошмари ми останаха само няколко часа до разсъмване. Все още обаче в съзнанието ми имаше една възбудена зона, която старателно избягвах, понеже ме плашеше. Имаше връзка със сенатора Джъд и начина, по който Ферис зададе въпроса си.
По-късно, ща не ща, ще се сблъскам с нея, когато вече нямам изход. Сигурен съм, че ще бъда принуден.
— Langouste a la setoise — каза тя, — но май трябваше да я мариновам. Чесън, домати, зехтин, маслини като допълнение, понеже страшно ги обичам. Майка ми беше французойка или, по-точно, не французойка, а белгийка. Срещнала баща ми на дувърския ферибот една нощ по време на буря. Самотните хора са много приказливи, нали?
— Ти приказлива ли си?
— Не си ли забелязал?
— Самотна ли си?
— Господи, четири въпроса един след друг. Що за разговор?
— Простено е.
След кратка пауза, която не беше натрапчива:
— В известен смисъл — да. Предполагам, че съм самотна. Може би това е като махмурлука. Той буквално ме заряза само преди няколко седмици.
Заради Моник.
— И ти си обидена, нали?
Тя вдигна поглед към мен. Зелените й очи изглеждаха по-тъмни в сянката на кабината.
— Виж сега, никога не е имало особено значение какво представляват, но той беше единственият мъж, когото съм обичала. По-точно — не го обичах, а бях луда по него. — Махна небрежно с вилицата. — Защо не дойде и просто да ми кажеш какво искаш?
— Не знаех до каква степен се чувстваш обидена.
Тя ме изгледа за момент:
— Много мило от твоя страна, обаче ти струваше петдесет долара.
Проблясък. Проблясък откъм яхтата край рифа.
Не бях й отговорил и тя попита:
— Казваш ми, че е „изчезнал“. Имаш предвид, че съвсем се е омел ли?
— Взел си е всичкия багаж.
— Но ти спомена, че вчера си разговарял с него. Снощи ли е заминал?
— Да.
— Знаеш ли, за такъв случай наистина подхожда „Шабли“.
— Не бива да пия.
— О, да не би да си нещо като представител на властта? Търсят ли го за нещо?
— Не, доколкото ми е известно.
— Колко жалко. — Външно се смееше, но в себе си плачеше. С голямо усилие, което пролича в гласа й, добави леко небрежно: — Той говореше ли за мен?
— През цялото време приказвахме само за работа.
Една чайка се спусна и кацна върху парапета на кърмата. Тя извърна глава и после отново ме погледна:
— Обаче твърдиш, че ме е препоръчал като добра учителка по леководолазен спорт.
— Излъгах. Не можах да измисля по-добър повод.
— Честен лъжец. Това е необикновено. Тогава как в действителност ме намери?
— Изнесъл се е набързо и е оставил жилището в безпорядък — хартийки навсякъде, включително малко телефонни сметки.
Поглеждаше ме по-рядко и слушаше внимателно с наведени очи.
— И на колко номера си звънял? На всичките ли?
— Започнах с този, на който се е обаждал най-често.
— Моя?
— Да.
Гледаше встрани:
— Нямаше ли друг номер след това, на който е звънял често?
— Не. — Не беше нужно да знае за Моник.