— Е, няма да е задълго. — Тя си наля още вино. — И така, намери телефонния ми номер, но не се обади.
— Отговори ми телефонният секретар.
— И не си оставил съобщение?
— Беше запълнен.
— Слушай, аз съм много предпазлива и когато някой мъж дойде за уроци и борави с екипировката като експерт, искам да знам повече за него. — Най-после вдигна очи. — Мисля, че вярвам в основни линии на това, което ми каза. Зарязвали ли са те някога, Ричард?
— Непрекъснато ми се случва.
— Съмнявам се. — Улови погледа ми за миг. — Проблемът не е, че той ми липсва толкова много, сексът и прочие. Той е в колосалния удар по собственото его. Разбираш ли? Искам да кажа, че мога да си намеря друг мъж, тук поне е пълно с такива. Но вече и това не е сигурно. Изведнъж ме накара да се почувствам непривлекателна, а усещам, че си от редкия тип мъже, които знаят какво означава това за една жена.
— Не е нужно много въображение. Обаче трябва да си избиеш тази мисъл от главата. Никога в живота си не съм бил толкова близо до по-привлекателна жена.
— Слушай, не исках…
— Знам.
— Е, винаги е приятно да го чуеш. — Тя зарея поглед към рифа. — Той е опасен, знаеш ли това? Нямам предвид само за жените.
— Знам само, че ми е длъжник.
— Пари ли ти дължи?
— Да.
— Затова ли искаш да го намериш?
— Сещаш ли се за по-сериозна причина?
— Не, но би могло да има. — Тя остави ножа и вилицата.
— Добре ли съм се представила?
— Беше превъзходно.
— Може да благодариш на майка ми. Не звучи ли, сякаш постоянно си прося комплименти?
— Не, но в този мъжки свят жените са принудени.
— Това е Божията истина. — Започна да разчиства масата.
— В хладилника има плодове. Запали цигара, ако искаш. Твои приятели ли са?
— Кои?
— Онези там, с биноклите.
— В яхтата ли?
— Да.
— Не бях ги забелязал.
— Стори ми се, че си. — Тя донесе панерче с праскови.
— Не желая да се правя на остроумен, но не се изненадвам, че наоколо има бинокли, когато се гмуркаш за раци.
— Божичко, това е ставало през петдесетте. В днешни времена действат, не се задоволяват само с гледане.
— Не е зле пак да започнат само да гледат.
— Вярно, страшничко си е. — Започна да реже една праскова. — Предполагам, че това е начин за намаляване прираста на населението. Със същия бизнес ли се занимаваш?
— Същия…
— Като Джордж Проктър.
— Да, с реклама.
— В Щатите ли живееш?
— Не.
— Значи изборите не те интересуват. Тези не са узрели, не трябваше да ги нося.
— Не съм много запознат, но се надявам да изберат Джъд.
Тя вдигна бързо очи:
— Трябва да го изберат. Матийсън Джъд не е за подценяване. Той е държавник с поглед върху световната политика, какъвто не сме виждали от времето на Никсън и освен това не е мегаломан. Ще бъде избран. Трябва да го изберат.
Тя спря, но не казах нищо. Не очакваше да кажа, не ме гледаше — беше се отдръпнала в себе си.
— Не се касае само за американците, този път е заинтересован целият свят, и то в много по-голяма степен от обикновено при досегашните смени на администрацията тук. Дълбоко се надявам, че правителството на Тачър ще разбере ползата ни от Матийсън Джъд, защото изходът от тези избори ще има огромно отражение върху Обединеното кралство.
Отново прекъсна. Още не казвах нищо. Беше насочила късо ножче за плодове отвесно към костилката от прасковата в чинията си, държеше го внимателно и го забиваше леко, опитвайки се, предполагам, да я разцепи. Дори да я бях попитал какво иска да направи с нея, не би могла да ми отговори; щеше дори да се учуди кой съм аз и какво правя тук. Приличаше на лишена от воля, на робот.
Точно тази сфера на подсъзнанието ми, която се страхувах да докосна и разчопля, сега изведнъж ме постави на изпитание, изплувайки в центъра на мисълта ми. Буквално едва не подскочих.
Удари с ножа, отцепвайки парченце от костилката на прасковата:
— Познанията му върху междуособните борби за власт в Кремъл са далеч по-задълбочени, отколкото сме виждали в който и да е досегашен президент на Съединените щати — наистина, благодареше на частичното повдигане на завесата от гласността, но Джъд забелязва всичките им ходове.
Спокойната вода ромонеше покрай корабчето. Едно опънато въже потрепваше от вятъра. Не знаех дали яхтата си беше отишла от рифа. Исках да знам, но не можех да обръщам глава или да правя каквото и да е, с което бих нарушил тишината, защото сега се намирах в зоната на подсъзнанието — същата, която ме плашеше. Бях изгубил чувството си за време. Миналото и настоящето се припокриваха, запращайки мисълта ми в една объркана и страшна пустош.
Внезапно ножът разцепи костилката и тя вдигна поглед към мен с празни за момент очи. После ги фокусира и каза: