На това място ниските вълни се разбиваха над рифа и подхвърляха боклуци.
— Не можеш ли да стоиш настрана оттук?
Бързо обърна глава:
— Не искам. — Тя отново се загледа в морето. — Тук плувам заедно с тях, тук ще го намеря и ще го убия.
— Как ще разбереш кой е?
— Ще го позная. Ние мислим, че думите са всичко. — Върна се под сянката. — Писменост, реч — мислим си, че това е единственият начин на общуване. Говорим за излъчване, но в действителност не знаем колко дълбоко прониква, колко е силно. Когато видя онзи екземпляр и го докосна, ще го позная.
Отиде и намери хартиени салфетки.
— Това баща ти ли е?
— Да.
Усмихнат, на снимката в средата на вътрешната стена на каютата, вдигнал голяма риба тон или нещо такова. Красив мъж, не млад, но младолик, строен, загорял от слънцето.
— Ще направя кафе — рече тя.
— По кое време искаш да се връщаш?
— Когато ти искаш.
— В такъв случай, когато ти пожелаеш.
Тя се приближи и облегна главата си на мен със затворени очи:
— Трогателно е, че изслуша всичко това. Не че можеше да го избегнеш — слушател по принуда. — После, докато се отдалечаваше, каза: — Знаеш ли как се вдига котва?
— Да.
— Чудесно, ще сложа кафето и ще запаля мотора. Ти се погрижи за макарата.
Сега имаше повече чайки. На кея дрънчеше лебедка, далечен вой на сирена се чуваше откъм улиците.
— Ще се опитам да ти намеря Джордж Проктър, ако искаш — каза тя.
— Много ще ми помогнеш.
— Колко ти дължи? Или може би не бива…
— Повече, отколкото съм готов да загубя.
— Не мога да обещая нищо.
Тя намали оборотите на мотора до минимум и завъртя кормилото. Отново бе облякла шортите от каки и пуловер върху тениската — откъм морето лъхаше хладен бриз. Движеше се леко, умело, владееше се — не приличаше на жена, която би се опитала да убие акула човекоядец за отмъщение.
Попитах я:
— Защо е опасен?
Тя ме погледна за момент, колебаейки се, струва ми се, дали да ми отговори:
— Последния път, когато бях в жилището му, тъкмо си тръгвах, и телефонът иззвъня. Казах му, че ще изляза сама, и той се върна да се обади. От мястото, където беше, той не можеше да вижда вратата и аз изчаках за минута да разбера кой е. Не е редно… — тя сви рамене, — но бях започнала да мисля, че има друга. Обаче не беше жена. Може да се разбере, нали, дори и да не споменават имената си, дали един мъж разговаря с друг мъж или с жена. — Тя завъртя рязко кормилото и обърна буксира напряко на движението. — Знаеш ли как се завързва въже около кнехт?4
— Да. — Яхтата не беше ни последвала в залива, но бе напуснала рифа и се движеше към яхтеното пристанище по-надолу по брега. — И за какво разговаряха?
— Наистина не си спомням много, понеже явно не беше жена. Знам, че говореше нещо за „работа за други“. „Подозират, че работя за други“ или нещо подобно.
Една чайка се спусна рязко, като крякаше и разглеждаше боклука.
— Нещо друго?
Тя вдигна поглед от въжето и го насочи към мен — тонът ми ме е издал.
— Важно ли беше това? Той спомена нещо за посолство, „вашето посолство“, струва ми се. Причината да си мисля, че е опасен, е, че той наистина звучеше така по телефона. Знаеш ли, понякога гласът му може да изглежда… как да кажа… заплашителен. Става мек като коприна. Винаги ме е карал да потръпвам. Сега си спомням, че каза и едно име. Беше Виктор. Слушай, вече сме на пристана. Ще скочиш ли да поемеш въжето? Ще ми спестиш време да свиркам на някого.
Скочих на кея и зачаках. Значи Виктор. На буксира имаше телефон, но не исках да използвам точно него. Ще трябва да намеря уличен колкото може по-скоро и да предам сигнала на Ферис, без да има някой край мен: „Проктър е презавербуван. Името на свръзката — Виктор, в съветското посолство.“
6.
Безпомощен
От дясната ми страна беше черната дъсчена стена на един пристан и редица от кнехтове от другата, а веднага след тях стръмен наклон към водата. Когато потеглих рязко, задните колела стъпиха на мокро, поднесоха и предницата с удар премина през една купчина от струпани каси за риба. Направих каквото мога да се върна в пътя, преди да съм пребил някого. Не беше лесно, понеже бях превит възможно най-ниско под възглавничката на седалката и очаквах пак да стрелят.
Отляво се появи пикап и аз закачих страната му, като отпрах малко ламарина. Някой викаше. Двуцветно такси потегляше от празното място между пристаните, но се придържаше на разстояние, докато се мъчех да накарам задницата да върви направо и търсех чисто пространство за преминаване, но такова нямаше — трима или четирима души със сакове и въдици слизаха надолу от улицата и аз натиснах рязко спирачката. Колата се подхлъзна, разминах се с тях, но скоростта още беше много висока и избрах единствения изход, който не би наранил никого, като насочих колата между един кнехт и някакво ръждясало ремарке. Изпънах предпазния колан, за да стои стегнато. Тогава те пак стреляха. После се разнесе много стържене на метал, понеже колата отскочи и удари ремаркето под десетградусов ъгъл, отнасяйки канатите, а стъклата от тази страна се пръснаха като сол. Отскочих, коригирах посоката и ударих задницата на нечия кола, като я завъртях. Още стъкло се разби, една гума гръмна, а право срещу мен изникна барака. При тази скорост ударът щеше да бъде силен и аз се смъкнах по-ниско в седалката, отново изпънах колана и зачаках, стъпил здраво на спирачката, а гумите пищяха по бетона.