Закъснял шок, точно както каза човекът.
Врели-некипели. Няма извинение.
Потях се леко, усещах хлад по кожата. Сигурно ще се съгласиш, че е нормално да покажа поне минимална реакция на това, че бяха стреляли по мен и траекторията мина на пет сантиметра от тила ми, след което онова нещо се заби в спидометъра, че беше стреляно по мен два пъти и после се блъснах в барака с петролни варели. А може би повече от два пъти — възможно е да са изпратили още половин дузина изстрели в огнената стихия, без да съм ги чул всред силния грохот.
Проктър?
Мускулите ми още бяха напрегнати, лошите мисли постоянно ме измъчваха, а единственото, което исках, бе да си почивам и да чакам падането на мрака.
Уест Ривърсайд Уей №1330.
Чаках падането на мрака, понеже исках да отида сам на този адрес, а тях да ги оставя долу да пазят хотела.
Проникващата през клепачите ми алена светлина от стаята потъмняваше, нервите изпращаха многоцветни фойерверки към ретините, кръвта кипеше в тъпанчетата, потта избиваше по-обилно и бързо, защото нямаше извинение за отлагането на доклада и все пак знаех, че точно така трябва да постъпя.
Съмняваш ли се?
Приеми го на доверие.
Само че мускулите не искаха да се отпуснат, защото подсъзнанието ми беше в паника. Чувствах, че организмът ми е излязъл от равновесие, че нещо не е в ред, ужасно не е в ред.
„Тези указания са за теб.“
Причуваха ми се гласове: „Изпратете този нещастник във веселата гимназия, преди да се е затъркалял по пода с пяна на устата за смайване на всички.“ Това мои мисли ли са? „Вкарайте го в прохладна бяла стая с грижливи сестри и успокоителни лекарства вместо целувка за лека нощ, дайте му още един валиум.“ Вече треперех, плувнал в пот. Тези мисли не са мои, не, сигурно халюцинирам. Пустите му доктори, невинаги грешат. „Може да се очаква закъснял шок през нощта.“ Значи ето къде е работата, скъпи приятелю, няма нужда да се тревожиш. Успокой се.
Не е там работата.
Дълбоки вдишвания, дълбоки равномерни вдишвания, целящи да обуздаят бясното препускане на сърцето. Сега очите ми са отворени, защото, когато организмът е в крайна опасност, се налага сетивата да се адаптират, да се справяме с отчаяния порив да разберем какво става, да гадаем как да спасим измъчените си души, как да оцелеем.
„Уест Ривърсайд Уей 1330. По всяко време преди полунощ, но не по-късно.“
На всичко ще бъде даден отговор тогава, на това място.
Унесох се в нещо като сън — вихрен свят от разпилени фантасмагории, носещи се из тъмни кошмарни улици. Накрая ме захвърлиха върху твърдата скала на действителността. Потта се лееше, когато се събудих и си поех дъх, после го изпуснах — бях изцеден и лишен от сили, но някак си пречистен и отново спокоен, готов да се подчиня и да последвам инструкциите.
По пътя към банята краката ми се препънаха и се ударих във вратата, но не паднах. Пуснах студения кран и напълних мивката, подпрях се на нея и натопих лицето си, после цялата глава, всмуквах вода в изцеденото си тяло, опитвайки се да задоволя неутолимата жажда, горяща в него. Това е следствие от страха и ужаса — устата изсъхва като есенна шума.
В стаята червено-охрената светлина бе напуснала и нейното място бе заела острата ярка светлина на уличните лампи, влизаща през северния прозорец. Беше се стъмнило.
— До следващия ти обект — казах му аз.
Той не отговори, вдигна още една каса и я занесе в сградата. Моторът на микробуса още работеше, остра миризма на въглероден окис изпълваше двора, който обслужваше двете сгради — „Кедрова гора“ и съседния ресторант.
Вече се чувствах добре. Не съвсем уравновесен, но добре в смисъл, че нищо не се е променило, че повече не се страхувах и само една брънка от съзнанието ми казваше, че би трябвало да се страхувам.
— В каква посока? — искаше да знае рошавото русокосо момче с неслизаща от лицето полуусмивка. Може би… — какво ти, направо със сигурност не приемаше сериозно чудака, когото срещна в двора.
Толкова ли странно изглеждам?
Само че огледало не би свършило работа — имам предвид не как изглеждам, а как се държа — странно ли се държа?
— В която и да е посока — отвърнах.
— Не те интересува накъде отиваш? — Нарами друга каса, съдейки по миризмата — с риба.
— Само искам да се разкарам.
— Отпред има таксита.
Треперех в топлия влажен въздух, но, надявах се, не толкова, че да личи.
— Налага се да се разкарам дискретно.
Старателно избягваше да ме погледне. Извърташе очи по начина, по който отклоняваме поглед от пиян или от някое нещастно изродче, защото чувството за неадекватност пред присъствието на ненормалното ни притеснява. Та така ме гледаше Били — на табелката с името, забодена на работния му комбинезон, пишеше Били.