Той взе нова каса и аз останах сам на двора. Спомнях си по-късно, че стоях там като изображение от сюрреалистична картина и чаках търговеца на риба да се върне. Той се размотаваше, а тъмноиндиговото небе, покриващо двора, дрънчеше като смесица от барабани и сирени в такт с мигането на малките лампички по пулта на „Баракуда“ в далечния Лондон, а цялата система се тресе от настойчивия тенор на входящите сигнали: „Обектът изчезнал… Има сведения, че е преминал към руснаците… Агент-детективът не се е явил на доклад след опит за покушение срещу него… Ръководителят иска указания относно по-нататъшните действия…“ В същото време агент-детективът, този безкъсметен особняк, стои и чака съдействие — Бог да му е на помощ, — а дузината мъже отвън, на улицата, са готови да му окажат всякакво съдействие, което би му хрумнало да поиска.
Но не можех да поискам. Не сега.
— Между нас да си остане — рече Били, без да ме гледа, — нямам право да качвам никого в колата, разбираш ли?
— Слушай, ще бъда откровен с теб, Били. Невъзможно е да ползвам такси, понеже са пред хотела и той ме чака там.
— Кой?
— Нейният старец.
Сега се ухили широко, блеснал от разбиране:
— Австралиец ли си?
— Британец.
— Баща ми е бил навремето там, през войната. В Кенли. Чуй, не мога да возя никого в микробуса. Правила. — За първи път ме погледна съучастнически, окуражен, че в крайна сметка не съм ненормален. — Малко следобедна любов, а?
Започнах с двадесетачка, но той не я удостои с повече от трепване на окото, внесе още две каси и се върна с подсвиркване като човек, знаещ как да прави намеци. Подадох му банкнота от петдесет и той я изгледа достатъчно продължително, за да си даде вид, че обмисля внимателно, после я сгъна и я пъхна в износения си найлонов портфейл.
— Внимавай да не се подхлъзнеш. Подът е метален. — Побутна ме, затръшна двете врати, спусна куката и заобиколи към кабината, влезе и потегли.
Тъмнина и амонячна миризма на риба. Празните каси се местеха, когато микробусът завиваше, от кабината долиташе тихо подсвиркване, а дълбоко в себе си чувствах, че съм подминал пътя, че съм поел в грешна посока, натрапчиво желание да се върна.
— Мой човек, отсреща има колонка за таксита. — Наблегна на „мой човек“, горд от частицата кокни-жаргон, която е запомнил от баща си. Намирахме се на четири пресечки от хотела, в северозападната част на Шеста улица. — Искаш ли да ти дам малък съвет? Премини на неомъжени мацета, в крайна сметка излизат по-евтини.
Това ставаше в 20:14 часа.
— На Ривърсайд Уей, отсечката с номера 1100.
— Не знаете ли точния адрес?
— Съвсем близко е.
Напукана изкуствена кожа и миризма на стари фасове, от шофьорското огледало виси синя копринена панделка, здравата набита с прах, на табелката с името му пише Алберт Мигел Иглесиас, снимката няма нищо общо с лицето му.
— Търсите добро място да се нахраните?
— Не.
— Знам едно хубаво местенце. „Филипо грил“ фантастично, ей толкова големи стриди!
Отвърнах, че не може да бъде.
След двадесет минути завихме на изток към блок 1100 и аз слязох.
— Отворено е до полунощ, този бар също е страхотен, фантастичен!
20:41. Улицата беше тиха, ресторантът — пълен.
Закрачих.
На Уест Ривърсайд Уей 1330 сигурно ме очакват. По някое време преди полунощ, не по-късно. Но вероятно очакват и че ще се разколебая с приближаването, дори да променя намеренията си. Значи възможно е да са поставили хора по улиците в района на срещата, за да попадна в клопката им и да ми отрежат пътя, ако действително реша да се обърна и тръгна обратно в посоката, от която съм дошъл. По тази причина оглеждах внимателно околността, докато се движех. Нямах никакъв шанс за връщане, ако Алберт Мигел Иглесиас ме оставеше където и да е в отсечката с номера 1300. Ако се приближа пеша, ще имам такава възможност.
Оглеждам се внимателно на всяка крачка.
Сигурно получаваха късен сигнал, нещо като: „Опитах се да се свържа по телефона с агента между 20:05 и 20:40 часа, но не отговаряше.“
Вечерният въздух лепнеше по лицето ми: на обяд температурата беше тридесет и три градуса, а влагомерът сочеше почти седемдесет и пет процента. Отново треперех под дрехите си — идваше на спазми, отприщване от всеки нервен импулс. Знаеш ли как се чувствах в тази топла вечер в Маями? Чувствах се като човек, тръгнал да го бесят.
„Опитах да посетя агента в 20:45. Никой не отговори на почукването. Насилственото влизане показа, че стаята е празна, няма признаци за нещо нередно, няма оставено съобщение.“