— Пак ти напомням за господин Кроудър — рече Тюкс.
— Млъкни, за бога!
Не бях забравил напълно, че когато Кроудър поръча на някого да повика даден таен агент, най-вероятно е дошъл ред на някоя мисия и че малко след единадесет часа тази сутрин бездействието ми ще бъде прекратено и ще ми възложат работа. Ще уточним формалностите, ще ме инструктират и ще бъда изпратен бог знае къде, а тази перспектива ме изнервяше.
— Искаш ли една чашка, душа?
— Да.
Зачервени, протрити ръце, опрени на голямата машина за чай, напудрени бръчки — какво ли щяхме да правим без нашата Дейзи, крехкия творец на универсалното успокоително?
— Как е артритът? — От дни насам се лееше непрекъснат октомврийски дъжд.
— Мъчи ме от време на време. Все пак, какво става с онзи нещастен младеж?
— Вече е много добре. — Повтарях го непрекъснато пред хората. Кафето беше единственото място, където можехме да говорим, без да си затулваме устата, а Дейзи е информационен център, надминат единствено от самия отдел „Сигнали“.
Тук нямаше никой, с когото да ми се приказва, и вече се бях надишал с калпавия й одеколон, а още бе само 10:45. Затова отидох и отворих с ритник вратата на Холмс. Е, не точно, но малко рязко натиснах дръжката и той го забеляза.
— Какво ще правят с Фишер? — попитах.
— Успокой се, приятелю. Сядай.
Не можеш да накараш Холмс да бърза. Винаги е спокоен, затова и дойдох при него. Той също работи в „Сигнали“ и Кроудър му е началник, та би могъл да чуе нещо по-определено.
— Разполагам само с няколко минути — казах аз.
— Да, дошъл си да се срещнеш с господин К., нали? — Нетрепващи очи ме наблюдаваха изпод гъсти вежди. Беше усетил гнева ми още с влизането. — Не мога да ти кажа нищо за Фишер, съжалявам.
Налагаше се да се контролирам, а това не беше добър признак:
— Търсиха ли го?
— Да. Искаш ли малко чай?
— Кроудър ли го е търсил?
— Не лично. Разни хора надничаха, уж да питат дали не знам къде е.
— Знаеш ли?
— Тилсън каза, че си взел приятелчето под крилото си. — Очите му бяха сериозни, загрижени. — Може да се окаже, че е опасно.
— Ще го провалят — казах аз, не конкретно на Холмс, просто разсъждавах на глас. Не ми беше ясно защо допусках тази история с Фишер да ме измъчва, не бях сигурен дали просто не я използвам за център на други мои ядове, на други страхове. Не знаех дали се страхувам за него или за себе си. Вече плувах в забравата, която ни обгръща между мисиите и носи самота, несигурност. Накрая се улавяш, че се взираш в календара, в часовника, убиваш времето по пътя към старта.
— Не знам — каза Холмс — дали господин К. има нещо за теб.
— Не съм питал.
— Мислех, че може да попиташ.
Разбира се, че щях, и той го знаеше. Гледаше ме сериозно иззад малкото, подредено бюро, тревожеше се за мен. На стената имаше портрет на измамно привлекателно момиче в сребриста рамка, други картини — няколко красиви „Арабки“ от Шайе, няколко скици, творба на Хенри Мур, китайски акварел. Дали ще ги видя отново?
— По-добре ще е — продължи след малко Холмс — да не се караш с господин К. Днес е малко ядосан.
Гласът му звучеше отдалече, усещах, че съм навлязъл в първоначалния стадий на нервната криза и че трябва да се овладея. Бяха изминали…
— Изминаха почти два месеца — каза Холмс. — Това е доста време.
— Забелязва ли се вече?
Той направи успокоително движение с ръка:
— За повечето хора — не. Обаче — наведе се над бюрото, а тонът му беше тих и настоятелен — аз бих внимавал много с господин Кроудър. Ако има мисия за теб и ти си в подобно… — избягна думата състояние — настроение, може да я изгубиш.
— Или да я откажа.
Можем да го направим. Влиза в договора, понеже не се наемаме с нещо, което след време може да ни вкара в опасна зона и шансовете ни за измъкване оттам да не си струват пресмятането. С други думи — не могат да ни принудят да се подпишем, че се отказваме от живота си.
— Не мисля, че ще му откажеш — каза Холмс. — На теб не би предложил нещо безинтересно.
Слушах наполовина него, наполовина гласовете, които шепнеха настойчиво в дълбините на душата ми — пискливите, виещи гласове на страха, тревогата, параноята. Не беше нищо ново — от последната ми задача насам все очаквам сблъсъка с новата, но не ми ставаше по-добре.
Холмс чакаше да кажа нещо, седеше търпеливо зад бюрото, кръстосал дългите си пръсти, очите му гледаха внимателно. Ще го видя ли пак, ще дойда ли в тази стая отново? Накратко, това ставаше в мен — предчувствах, че виждам и правя всичко за последен път.
Нервно напрежение преди мисията, достатъчно силно, за да ти призлее.