Значи мога да се доверя на този човек единствено от всичките. В крайна сметка, ако не можеш да се довериш на собствения си оперативен ръководител, ти си мъртъв. За малко да го докажа в „Северно сияние“ — не повярвах на Фейн и едва не хвръкнах в Божието царство с онзи камион.
— Добре — чух се да казвам, като имах предвид — добре, готов съм да вярвам, че съм между приятели. — Цялата работа е, че съм малко изморен.
— Естествено. — Гласът му все още беше мек. — Освен това настъпил е лек закъснял шок според Грийнспан.
— Вероятно.
— По тази причина може би не се чувстваше готов за доклад. — Направи малка пауза, за да ми даде възможност да кажа не, не съм напълно готов. — Но ако имаш желание, можем да направим опит. В Лондон са малко неспокойни.
— Защо?
След кратко мълчание:
— Първо изчезна Проктър, после ти.
Смъкнах се надолу в стола, отпуснах мускулите, опитвах се да се съсредоточа. Нямаше да е лесно.
— Изпратил си съобщения?
— Длъжен бях. Не знаех къде си.
— Беше само за кратка… — отказах се. Не си спомнях колко време е продължило и не исках да си спомня.
— Трябва да знам — продължи Ферис — защо си напуснал хотела тайно.
— Исках да се поразходя малко без цяла армия от хора около мен. Знаеш, че не обичам подкрепленията.
Другите двама сега гледаха към мен; бях забелязал, че главите им се извъртат, очите им отразяваха светлината. Не биваше да ме наблюдават. Това ме изнервяше и Ферис би трябвало да им каже да не ме гледат. Той разкопча ципа на плоска чанта от свинска кожа и извади бележник, после и химикалка от джоба си. Отвори бележника.
— Къде искаше да се разхождаш?
— О, наблизо, за раздвижване.
Уест Ривърсайд 1330…
— По теб беше стреляно — каза Ферис. — Следователно си позната цел за противник, който е решен да убива. Щом си разпознат и определен за мишена, сигурно разбираш, че този град е опасна зона за теб. — Пауза. — Въпреки това си излязъл на разходка из улиците „за раздвижване“.
Измъкнах се от стола и се обърнах с гръб към него, защото това беше единственият начин да разговаряме, без да вижда очите ми:
— Това доклад ли е, за бога, или инквизиция? — Извъртях се към него с гняв в погледа, който исках да забележи. — Считаш ли, че агентът, избран лично от шефа на бюрото за тази мисия, не е способен да прецени дали може безопасно да се движи из проклетите улици или не? — Скръстих ръце, което е неподходяща поза, понеже е отбранителна, но беше късно да я променя. Нито едно от тези копелета не ме гледаше. Бяха забили погледи пред себе си или някъде по средата на стаята. Сигурно се чувстваха неловко, защото гласът ми кънтеше в стъклените панели на витрината и в лакирания китайски шкаф с кратко отекване. Крещях. Спокойно, може да се каже, че крещях. — Бях прекарал в онзи смрадлив хотел затворен часове наред, още бях пълен с адреналин от веселбата на кея и наистина имах нужда от малко раздвижване, но не исках половин полк да ме държи под наблюдение, понеже това би привлякло вниманието. — Опитах се да овладея гласа си, но не успях. — Струва ми се, че това има смисъл, но ако мислиш, че съм откачил, по-добре извикай скапания си психиатър.
Сега Ферис гледаше втренчено.
— Защо не дойдеш да седнеш? Ще се почувстваш по-удобно. — Обърна глава към човека от лявата му страна — Джонсън, не, Ъпджон, и каза тихо: — Виж дали няма нещо против да дойде при нас за малко.
Онзи стана и излезе през вратата зад него — не тази, през която бях влязъл и която водеше към хола, а другата. Сведох поглед към Ферис. Правеше си записки в бележника.
— Психиатърът ли? — попитах.
— Да. — И продължи да пише.
Внезапно ме облада спокойствие, гневът угасваше:
— Каза, че нямаш намерение да го викаш.
Той вдигна очи:
— Само ако ти пожелаеш. Струва ми се, че ти току-що го направи.
Обърнах се и започнах да се разхождам. Беше абсолютно прав. „По-добре извикай скапания си психиатър.“ Изплъзнало се бе направо от подсъзнанието ми, защото знаех, че имам нужда от помощ, а се страхувах да я поискам гласно. Можех да продължавам с лъжите, да се опитам да защитя гордостта си, но не го направих, защото мисията е в ход, а нещо се беше объркало ужасно и трябваше да го призная, да се справя с него по някакъв начин: Чуй, ако не друго, то поне съм професионалист, повярвай ми.
— Може ли да пийна нещо?
Жаждата още ме изгаряше.