— „Голямото бюро“ ли искаше да дойда тук?
Огромните вентилатори на тавана разпръскваха дима на струйки из лепкавия въздух. Очите му все още ме гледаха и след като прецени отговора си, каза:
— Сигурно господин Кроудър те е уведомил.
— Тогава нямах настроение да слушам.
— Надявам се, че поне сега слушаш — каза тихо.
Пак се счупи стъкло и издрънча по нервите ми. Значи не е било блъф от страна на Кроудър: шефът на бюрото беше поръчал на началника на „Сигнали“ да изпрати тук точно определен агент, а аз не бях повярвал, понеже изобщо не се очакваше мисия. Обаче Монк току-що я обяви пред мен: „Ще хвърлиш едно око на Проктър, но няма да се свърши с това.“
Кроудър сигурно е знаел, че споменаването на „Голямото бюро“ без затруднения ще ме убеди да напусна Лондон. Не беше нужно да използва Фишер по този начин.
— Мислиш, че няма да свърши с Проктър — казах на Монк. — За истинска мисия ли става въпрос?
Той се обърна настрани, отлепи от устата си парченце от пурата и го заразглежда с престорен интерес. Пълничка жена влезе през вратата с ръце на кръста:
— Джъстин! Слизай оттам, трябва ми помощ в кухнята, човече! Слизай бързо!
— Този боклук ще падне върху главите на хората.
— Кво ме интересуват главите им? Да се пазят. Айде слизай бързо, чуваш ли ме?
Монк не каза нищо, докато огромният мъж не се смъкна по стълбата и излезе.
— Истинска мисия… виж сега, не съм сигурен. Моята работа… — той ме погледна отново в лицето с рязко извъртане на главата — е да те държа тук, в Карибско море, докато нещата назреят. Докато си изясним къде е най-добре да те изпратим. Това достатъчно ли е? — Той изчака за момент.
— Не съвсем.
— Не мисля така. — Намести се в стола. — Бих го формулирал по следния начин: през последните няколко месеца в този район се долавят сътресения и те започнаха да стигат до Лондон. От доста време всички отдели работят денонощно, особено „Сигнали“, „Анализ на информацията“ и, разбира се, „Кодове и шифри“. Първоначално приличаше на голямо начинание, свързано с наркотици, което е разбираемо за района; после решихме, че е нещо политическо, касаещо Фидел Кастро — също разбираемо, като се има предвид географското положение. — Изтърси пепелта и я изгледа как почернява на мокрите плочки. — Още не знаем много, но променихме мнението си. Има връзка с предстоящите избори в Щатите, в които, разбира се, сенаторът Матийсън Джъд е активно ангажиран. Свързано е също така и с баланса на силите между Изтока и Запада — такъв, какъвто е понастоящем, а той е много крехък. Значи говорим за нещо много по-голямо от необходимото за една мисия. — Бледосините му очи още се взираха в мен. — Да си призная направо — ако се окаже, че нещата са стигнали толкова далече, колкото започваме да предполагаме, ще ми бъде трудно да спя спокойно в леглото си.
Чернокожо момиче, изключително красиво, нещо повече — завладяващо, приковаващо мъжкото внимание, миньонче с копринена рокля, която би могла да се събере в едната ти шепа, ме наблюдаваше, докато влизах, поради което почти не обърнах внимание, че стои в сянката между медните фенери. Забелязах го едва когато се размърда леко. Бях позвънил и той ми викна да влизам — стояха само на няколко стъпки един от друг, изглежда, разговаряха, но не интимно.
— Ето те и теб — каза Проктър, сякаш не бе очаквал съвсем, че ще дойда, макар че му се обадих от хотела преди десет минути.
„Бих разговарял с него — каза Монк на летището в Насау — особено внимателно. Не е изключено да е завербуван.“
А също така и да подслушват телефона му или някъде да има електронна „хлебарка“.
Вратата се затвори след мен. Вероятно беше с пружина, но не я усетих. Нямаше течение. Тази вечер въздухът в Маями беше мъртвешки неподвижен — съобщиха, че вече сме непосредствено пред фронта на урагана „Мария“. Интензивността му бе спаднала до нивото на буря, след като бе изгубил силата си над океана.
— Моник, запознай се с Ричард Кийс. — Бях му казал фиктивното си име по телефона. — Това е Моник. — Той не каза фамилното й име.
Тя протегна тъмна нежна ръка с ефектно обърната длан, като фотомодел, очите й излъчваха зноен блясък изпод черния грим, докато ме разглеждаше.
— Добър вечер — каза тя тихо и погледна към Проктър. — Ще ми се обадиш ли?
— Разбира се. — Не отиде с нея до вратата, а когато тя мина покрай мен, остави въздуха напоен с аромат на пачули.2
Стори ми се, че вятърът затръшна капак на прозорец. Сигурно имаше някой на горния етаж и вероятно е блъснал врата — твърде рано беше бурята да започне.
— Кога пристигна? — Не ми подаде ръката си.