Выбрать главу

Лоис Макмастър Бюджолд

Бараяр

На Ан и Пол

ПЪРВА ГЛАВА

„Страхувам се.“ Корделия отдръпна завесата на прозореца в салона на третия етаж в замъка Воркосиган и погледна към окъпаната в слънчева светлина улица. Един издължен сребрист земеход паркираше на полукръглата отбивка пред главния портал, под увенчаната с шипове желязна ограда и градината с внесени от Земята храсти. Правителствен земеход. Задната врата се отвори и оттам излезе мъж в зелена униформа. Въпреки късогледството си Корделия позна командир Илян — кестеняв и както винаги гологлав. Той бързо тръгна към сградата и се скри под портала. „Може би наистина не бива да се тревожа, докато Имперската служба за сигурност не дойде за нас посред нощ.“ Но страхът продължаваше да я гризе. „Защо изобщо дойдох на Бараяр? Какво направих със себе си, с живота си?“

В коридора затропаха ботуши, вратата на салона се отвори със скърцане. Сержант Ботари подаде глава и изсумтя, доволен, че я открива.

— Време е да тръгваме, миледи.

— Благодаря ви, сержант. — Тя пусна завесата и се обърна да се огледа още веднъж в закаченото над архаичната камина огледало. Не можеше да повярва, че хората тук все още горят растения само заради отделяната от тях по химичен път топлина.

Повдигна брадичка над твърдата бяла дантелена яка на блузата си, оправи ръкавите на коженото си яке и разсеяно подритна с коляно дългата, увила се около глезените й пола. Беше кожена, в тон с якето. Яката й действаше успокоително — беше почти същата, като на старата й униформа от Бетанския астрономически проект. Тя прокара длани по червената си, разделена на път коса, прихваната над челото с два емайлирани гребена, и я разпусна по раменете си — дългите къдри стигаха до средата на гърба й. От бледото лице, отразяващо се в огледалото, я гледаха две сиви очи. Носът й бе малко прекалено костелив, а брадичката — твърде издължена, но иначе лицето си беше съвсем нормално, дори можеше да мине за хубаво.

Е, ако искаше да изглежда изискано, трябваше просто да застане до сержант Ботари. Той се извисяваше печално над нея, в целия си двуметров ръст. Корделия беше висока жена, но главата й стигаше едва до рамото му. Лицето му приличаше на фантастичен готически водоливник — тясно, сгърчено, с клюнест нос, грубовато — и му придаваше вид на престъпник, допълван от острата му, подстригана по войнишки коса. Дори елегантната ливрея на граф Воркосиган — тъмнокафява, с избродирана със сърма емблема на графа — не можеше да спаси Ботари от удивителната му грозота. „Всъщност едно съвсем нормално лице.“

Един облечен в ливрея слуга. „Що за понятие? На какво е слуга? На живота ни, на щастието ни и на свещените ни особи?“ Тя му кимна сърдечно в огледалото и се обърна да го последва.

Трябваше да се научи да се ориентира из тази огромна къща, колкото се може по-скоро. Срамно бе да се губи в собствения си дом и да се налага да моли някои от часовите или прислужниците да я упъти. Посред нощ, завита само в хавлия. „А бях навигатор на боен кораб. И то добър.“ Щом можеше да се справя без проблем с пет измерения, трябваше да успее и с три.

Стигнаха до голямо вито стълбище, което се спускаше към настланото с бели и черни плочи фоайе. Леките й стъпки следваха отмерената походка на Ботари. Полите й предизвикваха у нея усещането че плува, че се спуска неумолимо надолу по спиралата.

Долу ги чакаше опрян на бастун висок млад мъж. Лейтенант Куделка. Лицето му бе толкова обикновено и приятно, колкото бе тясно и странно това на Ботари. Той й се усмихна открито. Дори издаващите болка бръчки в ъгълчетата на очите и устата му не можеха да състарят това лице. Носеше зелена имперска униформа — същата, с изключение на отличителните знаци, като тази на командира на Службата за сигурност Илян. Дългите ръкави и високата яка скриваха тънките червени белези, които обхващаха половината от тялото му, но Корделия можеше да си ги представи. Гол, Куделка можеше да служи за нагледно помагало на лекция за структурата на човешката нервна система — всеки белег представяше изрязан мъртъв нерв, заменен с изкуствени сребърни нишки. Лейтенант Куделка още не бе свикнал с новата си нервна система. „Кажи го направо. Местните хирурзи са невежи, несръчни касапи.“ Работата им определено не беше на висотата на бетанските стандарти. Но Корделия не допусна нито намек за тази лична преценка да проличи по лицето й. Куделка се обърна рязко и кимна на Ботари.

— Здравейте, сержант. Добро утро, лейди Воркосиган.

Новото й име все още й звучеше странно, сякаш не й прилягаше. Тя се усмихна.

— Добро утро, Ку. Къде е Арал?